Легендарният оперен певец Пол Плишка, който направи неизгладимо впечатление в Метрополитен опера с 88 роли през 51 сезона, почина на 83-годишна възраст. С 1672 изявления на този престижен американски театър, той заема девето място в класацията по брой спектакли.
В България не е толкова популярен, тъй като голяма част от неговата кариера е свързана с по-малки роли, но все пак той оставя следа в някои от най-известните оперни записи от 70-те и 80-те години, като например „Тоска“ с участието на Доминго, Леонтин Прайс и Зубин Мета от 1972 г. или „Отело“ с Доминго, Рената Ското и Джеймс Ливайн от 1978 г.
Опера любителите в София имаха възможността да го видят по време на „Метрополитен опера на живо“ на 24 февруари 2018 г., когато в главната роля в „Бохеми“ от Пучини беше Соня Йончева. Пол Плишка изигра двойната роля на Беноа/Алсиндор само две седмици преди последното си изявление на сцената на „Метрополитен“ на 10 март 2018 г.
Всъщност се пенсионира през 2012 г., но театърът го покани да участва в „Бохеми“ по време на сезоните 2016/2017 и 2017/2018.
„Ключът към дълголетието ми е способността да откажа роли, които не са били подходящи за гласа ми в определени моменти“, споделя той в интервю за „Ню Йорк Таймс“ през 2023 г. В началото на кариерата си често изпълнявал комедийни роли. „Гласът ми имаше по-скоро лирично звучене, отколкото злодейски“, добавя Плишка.
С времето, когато гласът му се променя, започва да играе повече драматични роли, като главни в „Борис Годунов“ от Мусоргски, Филип Втори в „Дон Карлос“ от Верди и Мефистофел в „Фауст“ от Гуно. В по-късни години отново се връща към комедийните роли, печелейки признание за изпълнението си като остарелия бонвиван в „Фалстаф“ от Верди.
Едно от няколкото неща, които съжалява, е, че никога не му е предложена главната роля в „Дон Жуан“ на Моцарт – факт, който той приписва на физическите си характеристики. „През по-голямата част от кариерата си тежах около 120 кг“, споделя той. „Не мисля, че много донжуановци изглеждат по този начин.“
Когато се пенсионира на 71 години, гласът му е все още в отлично състояние. „Проблемът възниква от слуха ми и това беше основната причина да спра да пея“, разкрива той.
Пол Плишка е роден на 28 август 1941 г. в Олд Фордж, район в Пенсилвания, свързан със въгледобивната индустрия, където неговите баба и дядо – мигранти от Украйна, работели в мините и фабриките. Баща му е бил служител в склад, а майка му е шила рокли.
Семейството му премества в Ню Джърси, където Пол започва да пее в училищния хор. След като завършва колежа, той работи като шофьор на хладилен камион в компания за сладолед, но продължава да се занимава с музика.
Първата му поява в „Метрополитен“ е през 1967 г. в „Джокондата“ на Понкиели – година преди известните Пласидо Доминго и Лучано Павароти да се присъединят.
За да опази гласа си, той дълго време отказва да пее ролите на Борис Годунов или Скарпия – злодейския главен инспектор в „Тоска“ от Пучини.
„И двамата герои внушават много емоции и насилие в гласа“, обяснява той, „а като млад певец, не можеш да контролираш тези чувства и започваш да викаш, което пречи на гласа ти.“ Той никога не изпълнява Скарпия, но дебютира като Борис Годунов в „Метрополитен“ през 1974 г.
През годините Плишка не се страхува да изиграе малки роли, като Раймондо в „Лучия ди Ламермур“ и Дулкамара в „Любовен еликсир“ на Доницети, образи, които много певци се страхуват да изпълняват, за да не бъдат считани за подчинени. Гледайки назад на дългата си кариера в Метрополитен, той оценява Фалстаф, който въвежда през 1992 г., като любимата и най-успешно реализирана роля.
В контекста на успешната си кариера, личният живот на Пол Плишка е изпълнен с трагедии. През 1984 г. брат му, лекар в детски психиатричен център в Ню Йорк, е намерен мъртъв след инцидент с нож в апартамента си в Бронкс. Съпругата му, Джудит, умира през 2004 г., а тримата им синове вече не са живи.
След това се оженва за Шарън Томас, дългогодишен помощник-режисьор в Метрополитен опера.
През живота си Пол Плишка често е казвал в интервюта, че никога не е искал да бъде тенор – типичният мъжки герой на сцената. „Ролята на тенора е доста ограничена“, казва той. „Тенорът е влюбен в сопрата – и това е всичко. При баса героите са много по-сложни.“
