Прокуратурата продължава да дава уроци по мракобесие след като тази седмица стана ясно, че е извършила предварителна проверка на съдията Мирослав Петров от Софийския районен съд (СРС). Поводът изглежда е произнасянето му по наказателното дело на Ивайло Нойзи Цветков за шофиране в пияно състояние, по което дело съдията не уважи искането на прокуратурата за отнемана колата на извършителя (чл. 343б, ал. 5 от НК), позовавайки се на Конституцията и правото на Европейския съюз.
След отказа наблюдаващият прокурор свика пресконференция, на която невярно твърди, че СРС е обявил разпоредбата на чл. 343б, ал. 5 НК за противоконституционна. Това доведе до последващи медийни атаки и коментари срещу съдията. На незнайно какви основания прокуратурата е проверявала съдебните актове на съдия Петров, свързани със същия член на НК.
Тука има, тука нема
Данни за извършено престъпление няма – доколкото е публично известно, в сигнала на организацията „Ангели на пътя“, по силата на който прокуратурата започва проверката, е изразено възмущение от решението, но не съдържа данни за корупция[2]. Т.е. основание за започване на предварителна проверка липсва. Подобно пояснение е нужно, защото магистратите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и постановени актове, освен ако не става дума за умишлено престъпление от общ характер. В противен случай независимостта на съдията и автономността на прокурора би била застрашена. Така функционалният им имунитет гарантира тяхната независимост при извършване на служебната им дейност, но не ги прави недосегаеми, тъй като за действията извън работата си носят отговорност като всеки друг.
В случая обаче предметът на проверката изглежда са невлезли в сила съдебни актове. Абсурдността на подобни действия от страна на прокурора по преписката могат да се мерят само с нелепата позиция на Асоциацията на прокурорите в България по казуса, че твърденията на съдията за натиск „дерогират правата на гражданите да сигнализират за неправомерни според тях действия на магистрати и отварят пътя за произвол“. Тук е мястото да припомним очевидности, като например това, че единственият орган във всяка демократична държава, който може да проверява съдебен акт и правилното приложение на закона, е горната съдебна инстанция. Не говорим само за абсурд обаче, а и за откровена опасност – идеята, че страна в съдебния процес, каквато е прокуратурата, може да проверява работата по същество на арбитъра в един спор, какъвто е съдът, подменя съществено стойностите в правосъдието и го изражда в инструмент за репресия. Когато гражданин влезе в съдебната зала по наказателно дело следва да е наясно, че е напълно равнопоставен на прокурора, а съдията е равноотдалечен от двете страни и формира вътрешното си убеждение само въз основа на закона и материалите по делото – не защото едната страна демонстрира сила и безконтролност. Съдът може да осъществява контрол над прокуратурата, прокуратурата не може да контролира съда. В противен случай се стига до наблюдаваната злоупотреба с власт.
Смразяващият ефект като основен инструмент за масово послушание
Това води и до по-сериозни последици – подобен репресивен похват не вреди само на конкретни магистрати, той има и т. нар. смразяващ или възпиращ ефект върху цялата система, описан от ЕСПЧ в делата „Кьовеши с/у Румъния“ и „Тодорова с/у България“. Т.е. превантивно разубеждава или обезсърчава съдии от изпълняването на професионалните им задължения от страх да не бъдат подложени на формална държавна репресия, която може да доведе до санкции (дисциплинарни, наказателни) или други последствия като заплахи, публично поругаване, клеветнически кампании.
Когато прокуратурата си позволява да организира пресконференции, за да заклеймява съдии заради техни съдебни актове, а впоследствие инициира проверка на произнасянията на съдията, това не е просто институционално своеволие – това е сигнал към цялата съдебна система, демонстриращ готовността за институционализирана репресия. Целта в крайна сметка е в съдебната власт да се привличат и поощряват не независими съдии, които правораздават според Конституцията и законите, а на послушни магистрати, които следват преимуществено инстинкта си за самосъхранение.
Наказателната политика като заложник на популистки интереси
Случилото се е резултат на по-дълбок и дълго неглижиран проблем, който ражда и ще продължи да ражда все по-сериозни уродливости – делегитимирането на наказателното правосъдие и неговите цели и използването на промените в наказателноправната уредба за трупане на политически дивиденти от популисти.
От години сме свидетели на безразборна промяна на наказателноправни норми, към които законодателят трябва да пристъпва с изключително внимание, а не в резултат единствено на конюнктурни стремежи и хрумвания. Наблюдаваме хаотични и откровено неграмотни законодателни промени, изразяващи се единствено в завишаване размера на наказанието и базиращи се на обществен гняв след поредното жестоко престъпление (убийство, шофиране в пияно състояние и др.), а не на криминологични анализи, статистика и наука. Наказателното право обаче не може и не бива да бъде инструмент за овладяване на обществени кризи. Неотменимостта на наказанията, а не тяхната суровост водят до по-голяма превенция и ефективност на наказателната политика на държавата. Всъщност необмисленото въвеждане на чл. 343б, ал. 5 от НК беше резултат от подобен случай, а редицата предизвикателства пред прокуратурата и съда при тълкуването и приложението му само доказват това. Неслучайно и Конституционният съд е сезиран във връзка с този текст и има преюдициално запитване към Съда на Европейския съюз.
Особено тревожно е, че държавата неглижира алтернативни подходи, като възстановителното правосъдие, ефективното ресоциализиране и превантивните механизми. Докато наказателното право продължава да се използва като основен инструмент за управление на обществени тревоги, а законодателният процес се характеризира с хаотичност и непредвидимост, ще ставаме свидетели на още по-големи репресии и подкопаване на съдебната независимост.
В заключение
За изясняване на цялата ситуация около казуса е необходимо ВСС да изпълни исканията на съдия Мирослав Петров и да изиска всички материали по преписката. Необходимо е да се разбере на какво основание са проверявани произнасянията на съдията, съдържанието на отказа за образуване на досъдебно производство, наистина ли са приложени специални разузнавателни средства и т.н. Нужно и да се провери и дали съответният прокурор не е извършил дисциплинарно нарушение.
Имайки предвид импотентните реакции при случаи подкопаване на съдийската независимост на вече силно компрометирания ВСС, той вероятно отново ще се ограничи до формални констатации и ще избегне реални действия в защита на съдебната независимост. Ако ВСС не изпълни ролята си на гарант за независимостта на съда, ще затвърди опасния модел на институционална репресия, при който съдиите ще бъдат възпирани да правораздават обективно от страх от подобни атаки. Това ще бъде поредното доказателство, че правосъдието в България е подчинено на нездрави интереси.
*Текстът е част от петъчния бюлетин на Института за пазарна икономика (ИПИ). Заглавието е на ДЕБАТИ.БГ
