На 1 март всяка година българите се окичваме с мартеници.
За здраве, за радост и с предчувствие за края на зимата и настъпването на пролетта.
Колко е древна тази българска традиция, едва ли някой може да каже!
Според стара легенда мартеници връзвали по българските земи траките.
Те задължително слагали мартеници по времето на пролетните мистерии, които символизирали края на студа и пробуждането на природата за нов живот.
Самият Орфей кичел лирата си с мартеници. Според древните тя символизирала безкрая на живота и безсмъртието на човешкия дух именно в съчетанието между белия и червения конец.
Легенда от по-ново време свързва мартеницата с идването на Аспаруховите българи на Балканския полуостров.
Тези легенди са не една и две. Когато прабългарите стигнали до Дунавската равнина, били омагьосани от нейната красота. Те избрали това място, за да запалят езически огън. Вярвали, че около огъня бог Тангра избира тези, които ще бъдат под неговото покровителство. Започнал празник. Събрали се много хора. Донесли плодове и зеленчуци, животни. Блеенето на агнетата и мученето на телетата се разнасяло наоколо. Жените печели хляб, а мъжете поддържали огъня и въртели на шишове големи парчета месо. Хляб и месо имало за всички. Пламъците на огъня се извисявали все по-високо и по-високо. Само ханът не бил весел.
Нямал билката, която в изобилие растяла в родната му степ. По стар обичай нея трябвало да положи до жертвените дарове. Трябвало да благодари на Тангра за тази земя, както повелявал обичая на дедите му. Затова и бил опечален могъщият хан. Но изведнъж до него долетяло пъстро птиче и заговорило с човешки глас:
„Не тъжи, велики хане. Аз имам бързи и силни крила. Летях с теб по целия път, за да ти помогна в трудна минута. Завържи на шийката ми бяло конче, аз ще полетя към Волга, при твоята сестра и ще предам поздрави от теб и твоята дружина.“
Ханът завързал бяло конче на шийката на чудната птичка, тя полетяла към небето и скоро се скрила от погледа му. Минало време и птичката се върнала: „Ликувай, велики хане! Развържи бялото конче и вземи стръкчето билка. Ще намериш и червено конче – поздрав от твоята сестра и роднините ти“. Ханът взел стръкчето билка и го поднесъл в дар. А белия и червения конец запазил, вярвайки, че те ще му донесат здраве и щастие. Легенди за Аспаруховите българи и мартеницата има няколко.
От по-ново време е друга приказка за Баба Марта. Живяла Марта със своите братя далеч в планината. Братята й носели едно име — Сечко.
Само че единият наричали малък, а другия — голям Сечко. От високата планина те виждали и чували всичко, каквото става по земята. Усмихвала ли се Марта, погалвала и гадинки, и тревички.
Стопляла простора с благата си усмивка, блестяло като златно слънцето, прелитали весело птичките. Веднъж една млада пъргава невеста подкарала овчиците си в планината, зер топло слънчице огряло, птички се обадили, та тревица стоката да попасе.
„Не извеждай, булка, на паша рано е! Скоро Сечко си отиде“ — думал й свекърът. „Кърпикожусите цъфтят сега, снахо — топло й напомнил старецът. Това е цвете лъжовно, не прецъфти ли, не му вярвай, кожухчето не сваляй!“.
„Е, тейко, какво ще ми стори Марта? Тя е жена и зло на жена не може да направи — казала невестата и подбрала овцете и козите нагоре към планината. Дочула Марта тези думи и тежка мъка й домъчняла.
Нищо че е жена, и тя може да покори слънцето като братята си, и тя има сила бури и хали да посее, и тя знае кога слънчев благодат да прати. Какво от това, че жена й думат! Не минало много. Тъмни облаци надвиснали над планината. Ветрове забрулили безмилостно набъбналата гора, леден сняг зашибал, захванала люта зима. Сковала се земята, замлъкнали птиците, секнал ромонът на ручея. Непокорната млада овчарка така и не се върнала вече. Тя останала вкаменена заедно с овчиците си горе в планината.
Така останал обичаят да се правят мартеници, за да е радостна „Баба Марта“ и да носи само добрини на хората.
Старите българи вярвали, че в природата съществува някаква зла сила, наричана „лошотия“, която също се събуждала през пролетта, а в народните вярвания 1 март бележи началото на пролетта. На мартениците се приписвала магическата сила да предпазва от „лошотията“ , най-вече от болести и уроки. Свалят се чак тогава, когато се види първият щъркел и се закачват на разцъфнало или зелено дръвче, или се поставят под камък. Някои от обичаите на 1 март, свързани с изгонването на злите сили, включват палене на огън и изгаряне на сметта на двора, а след това всички прескачат жаравата. Разпространен е и гадателският обичай за избиране на ден.
Обичаят за връзване на мартеница е познат не само в България, но и в Румъния, Молдова, Албания, Гърция, Македония и Сърбия. В Румъния те се връзват на ръцете на жените и малките деца, докато в Гърция – само на ръцете на децата.
