В България да те набият в парламента е като да те набият в мола, но да си в парламента. В парламента, също както и в мола, едно сбиване започва с плюване. Разликата между вербалното оплюване и физико-физиологичното такова е единствено в не/способността на съответния индивид да артикулира лексикално съдържание.
За радост (или съжаление) българският парламент досега не е достигал висотата на баталните сцени между депутати в други сродни нему. Само че по коридорите му могат да се срещнат нахакани алфа мъжкари, които разбират отвоюването на националния суверенитет от „еврогейовете“ през раздаването на шамари.
Не защото друг начин няма, а защото е единственият, който познават – античен и криворазбран патриархален похват, който възпитава въздаването на „права вяра“, когато това е в името на една по-висша цел.
Преди няколко години в кварталния парк един тийнейджър ошамари хлапе на 4 години. Когато възмутени родители му потърсиха обяснение, той най-спокойно каза,
че той така е възпитаван вкъщи – когато не е послушен, получава шамар.
Това, което страничен наблюдател може да види в парламента, е един толкова изчерпан речеви запас, че дори обидните квалификации понякога е трудно да бъдат съчленени от трибуната. Има някои депутати, които в стремежа си да не звучат прекалено примитивно, засукват фразите, така че да изглеждат доста по-оригинални и забавни.
Прави впечатление обаче, че много често го подкарват към сексуални практики.
Така например много „забавна“ се оказа конотацията между мазно кафе (но в случая най-вече се подчертава мазното) и седене в скута. Тук може да се направи едно много интересно наблюдение. Заклеймяващите като опасна „нетрадиционната сексуална ориентация“, намират за много забавно, а не непременно неприлично или опасно, лице от мъжки пол да седне в скута на друго лице от мъжки пол. Някои пък дори изпитват гордост, натъртвайки, че не един и двама са им седели в скутовете.
И това, разбира се, е крайно забавно за продуцентите на тези разкази – „алфа“ политици, които са готови да оправят държавата (и не само нея) с ей тези две голи ръце.
В този смисъл сред „забавните“ подмятания попадат и такива като „навеждане“ и „политическа проститутка“, но докато се забавляват на това остроумие, депутатите изобщо не осъзнават, че спорът – ако изобщо тук може да се говори за спор, а не за друг махленско-гаменски жанр, се води за това
дали конституционалист или уролог да оглавят парламента.
Друг пример за „висотата“ на най-високата трибуна в държавата е реплика от последните дни. И тя е казана наистина в парламента, а не в мола между тийнейджъри:
„Пич, ти караш „Хелоу Кити“ бе, брат! С кого ще се бориш?! (Смях.)“ – по адрес на Явор Божанков, който идва в парламента с електрическа тротинетка с едно колело и рисунка на коте.
С други думи: който не е мъжкар, не е за парламента.
Резултатът е, че по-лесни за присмех и саморазправа са „запартъците“ по коридорите, корпулентните пък, може би защото идват с арсенал от лимузини в парламента – не. Приликата между лица и събития в случката с тийнейджърите, които бият 4-годишно хлапе, не е случайна.
Патологията в такова поведение би трябвало да е стряскаща. Защото с нея се цели демонстрацията на политическа потентност по най-примитивния начин, по който биха го направили само разгонените примати в зоопарка. Вместо това обаче, подкрепена от езика на омразата, тя е заразна и лесно се предава на имунокомпрометирани не само в парламента, но и в мола.
Това, на което сме свидетели и в парламента, и в мола, е отражение на живия живот.
Този живот, с чиито грозни и кървави истории се събуждаме всяка сутрин, пускайки телевизора за разсънване. А жертвата (вероятно ненапразно тази дума в българския език е от женски род) сме всички ние – и мъже, и жени, тези, които се забавляват на продукцията на парламента, и тези, които се възмущават от нея.
