През 82-а година под влиянието на учителката си по химия кандидатствах философия. Другарката Миладинова беше почти на моята възраст, водеше ни УПК-то, учебно-производствен комплекс за незапознатите, и всяка събота в 4 часа сутринта – на смени, работническа класа, няма как – отивахме на работа в завода, във „Владо Георгиев“. Да видим как.
И една ранна, много ранна, сутрин, докато си режехме слитъците от пластмасите, тя вика – ти какво ще учиш. Бях млад, възторжен, що хвърчи – се яде – и отговарям. Аз, другарко Миладинова, искам да стана писател. Българска филология ще уча.
А тя – Жоро, това не е сериозно за мъж. Запиши право, в краен случай – философия.
Последвах крайния случай. Кандидатствах и ме приеха философия.
В ония години, 82-а, влизането във философията беше – как да го кажа – трудна работа. Курсът беше 30 човека, донаборници, хора, на които предстои да влязат в казармата, приемаха 5, класирах се четвърти, което ме направи щастлив, балът ми позволяваше да запиша всичко с български и история.
Но и ме озадачи. Как аз, момче от село, макар и с престижната тогава самоковска гимназия, се промуших, влязох в този инкубатор.
Както и да е, почнах. Някъде втори-трети курс ни се яви една асистентка. Не помня по коя дисциплина.
Млада, на наш`те години – и хубава, но префърцунена, интенцията на тенденцията, както обичах да казвам по онова време. Обичаше да употребява купешки думи, точно както днешните храненици. И без да ги разбира.
И един път, мисля в легендарната 41-а аудитория, имахме упражнение. Росен, сега уважаван юрист на държавна работа, си беше изпънал краката по американски на първата банка и пита дамата – А вие знаете ли какво е жена интелектуалка. Тя го гледа умно.
А Росен вика – нито едното, нито другото.
Нивото на оня курс често беше по-високо от това на преподавателите, без да обиждам някого.
Тя онемя.
Сетих се за всичко това покрай джендърите. Шумна и креслива дискусия за Истанбулската конвенция.
Оня ден си говорих за това с Велислава Дърева. То вече няма как да се заговориш с човек в България и да не споменеш Конвенцията.
Мисля, че е дивотия.
Това, което Росен навремето направи, до голяма степен илюстрира какво ние, българите, мислим за половете. При това става дума за просветени хора, тогава, но и сега.
Ние имаме прости разбирания.
Жената е жена. Мъжът е мъж.
Сигурно е примитивно. Но е котва в люлеещ се свят.
К `ъв джендър, к`ъв Бойко Борисов защитник на жените, к`ва Екатерина Захариева, дето не мога да ѝ запомня името.
Извинявам се.
P. S. това не значи, че съм съгласен с Корнелия. Боже, пази.
