Победата на Партията на Свободата (крайната десница) в Австрия все още не значи, че ще направи правителство. Нейният шанс да управлява е ако досега управляващата дясна народна партия се съгласи да стане младши партньор в нейно правителство. Останалите три партии, които влизат вече заявиха, че не биха подкрепили неофашистите (които само преди два дни пееха нацистки песни на тяхно събитие).
На практика от народната партия зависи какво правителство ще има, защото са незаобиколими. С други думи, дали тяхното единствено изискване – скандалният лидер на партията на Свободата да не бъде премиер – ще бъде изпълнено по нидерландски модел, като засега няма такава нагласа в него, дори той по нацистки обеща са бъде народен водач (фюрер) на австрийците. Или ще намерят идеологически компромис със социалдемократите и либералите и с германски Меркел модел ще се управлява Австрия.
Проблемът за българите е двоен. Влизането на крайната десница във властта почти сигурно значи вън от сухопътния Шенген за неопределено време. Но още по-лошо е, че Австрия с голяма вероятност става още една брънка от източноевропейската верига на Путин, заедно със Словакия, Унгария, Сърбия и Северна Македония.
Освен нацистки корени, партията на Свободата има дълъг списък на сътрудничество с Путин – като почнем от сделки с руски олигарси, в които бе хванат предният й лидер; минем през поканата на тяхна външна министърка към Путин за сватбата й, на която танцува с него, а след това емигрира в Санкт Петербург; и стигнем до най-големия пробив в службите за сигурност, където шефът им бе директно вербуван с помощта на тази партия от руски агенти (като Ян Марсалек) за предаване на досиетата от Студената война – включително на избягали във Виена руснаци. За малко щеше да бъде ликвидиран и Христо Грозев, но предупреден, той напусна Виена. Не на последно място, неонацистите са твърдо против помагане на Украйна и санкциите срещу Русия.
Странно е защо австрийците избират въпреки всичко тази партия, но причината е сходна с възхода на крайната десница навсякъде в Европа – неспособността на демократичните партии да се справят с икономическите предизвикателства от пандемията и войната, но най-вече проблемът с имиграцията и убежището на прииждащи от Балканите, Африка и Азия.
Парадоксът е, че България няма такива проблеми, но все пак аналогът на неофашистите – Възраждане запазва позиции и дори ги подобрява.
Разковничето е, че държавата и в двата случая подценява силата на руското влияние, което е проникнало до сърцевината на държавността и парализира нейната съпротива.
*Текстът е публикуван във фейсбук профила на автора. Заглавието е на ДЕБАТИ.БГ.
