Петър Величков е български литературен историк, текстолог, журналист, изследовател на писателката Яна Язова, поет. Роден е на 27 август 1954 г. в с. Поповица, Пловдивска област. Петър Величков завършва Великотърновски университет „Св. св. „Кирил и Методий“, специалност „Масови комуникации и журналистика“. Преди това се дипломира като машинен инженер в Технически университет (София). Работи от 1980 г. като журналист във вестниците „АБВ“, „Подкрепа“, „Експрес“, „Монитор“ и „24 часа“. Редактор е на списание „Библиотека“ (от 1998 г.), издание на Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Автор е на бестселъри от типа „Стара слава“ – „Страсти и скандали в царска България“ (1. изд. 2000, 2. изд. 2004), „Софийските потайности“ (2004), на изследванията „Българинът: голата истина“ (2005), „Великденски и пролетни картички от Третото българско царство“ (2008), „Прототипи и герои“ (2013) и „Какво хапнаха и пийнаха великите българи“ (2013), на книгата „Яна Язова: проклятието на дарбата“ (2007), на стихосбирките „Сам си стигам“ (2002) и „Неразличим“ (2004). В периода 1987 – 1989 г. излизат подготвените от него за печат по оцелели чернови романи на Яна Язова „Левски“, „Бенковски“ и „Шипка“, които съставят трилогията „Балкани“. По-късно разчита и урежда издаването на останалите ѝ неизлезли приживе творби. Председател е на журито на Националния литературен конкурс за разказ от млади автори „Яна Язова“, който се организира всяка година от Народно читалище „Постоянство“ и Община Лом. Членува в Съюза на българските журналисти.
– 50 години след смъртта на Яна Язова и неизяснените обстоятелства около нея, има ли отговори, които институциите и днес дължат?
– За смъртта на Язова е ясно какво се е случило. Минало е ужасно много време. Убиецът ѝ или крадците на ръкописите ѝ е трябвало да бъдат арестувани и съдени, но за съжаление това нещо не се е случило. Няма как това сега да бъде поправено. Ние не знаем нейният архив какво друго е съдържал. Той идва до нас ограбен.
Аз предполагам, че, може би най-важният ѝ роман, „Соленият залив“, който описва събитията в България след 9 септември 1944 година, мисля че е имал и друга част. До нас има достигнали две части. Нейната слабост към трилогиите ме карат да мисля, че този роман е имал и трета част.
И не само този роман – ние не знам какво е съдържал в цялост архивът ѝ, а за българската литература това е много важно.
Относно това какво се е случило в края на живота ѝ – това е обект на работата на криминалисти.
Случаят с Яна Язова е единственият, при който авторът идва при читателя с копие на своите най-важни романи, а не идва с техния окончателен текст. Каквото след 1985 година съм приготвил – „Левски“, „Бенковски“, „Шипка“ и „Александър Македонски“, това са едни много сериозни романи, е издадено по техните чернови. Тоест оригиналите липсват в Централния държавен архив, където черновите са постъпили благодарение на Величка Филипова, която по това време оглавява Главното управление на архивите. Тя е успяла да прибере архивите от дома ѝ, но преди това се смята, че той е бил ограбен.
– Тогава ли смятате, че има изчезнали ръкописи на писателката?
– Не мога никога да обвинявам, тъй като 11 години след смъртта на Яна Язова се включих в тази тема. До смъртта си през 1974 година, тя не е давала да излезе листче от дома ѝ. Единственото, което е излязло от нейния дом, през 1960 година след смъртта на съпруга ѝ – предава ръкописа на романа „Левски“ в издателство „Народна култура“. Нищо друго от нейния дом не е излизало.
Само най-близката ѝ приятелка Люба Иванчева е била допусната от нея, за да ѝ помага в преписването на ръкописите на пишеща машина.
– Литературният период на Яна Язова след смяната на властта у нас през 1944 година ли е времето, в което тя се разкрива пред нас като един завършен, зрял писател?
Мога само да кажа, че в първия си период, тя е под силното влияние на проф. Александър Балабанов и в този период тя е твърде млада, за да осмисли онова, което се е случвало около нея и онова, което Балабанов я е подтиквал да направи.
Обаче във втория период от живота си – тя на 32 години преминава в изолация. Омъжена е, представя се с името на съпруга си. От 1944 г. до 1974 г. тя липсва като автор в цялата тази шумотевица тогава. Това беше време, когато се пишеха неща според повелите на Българската комунистическа партия.
Съдбата ѝ дава този срок от 30 години, в които тя се самосъздава. В своята изолация тя успява да стане един голям автор, какъвто ние нямаме през това време, и създава своята патриотична трилогия „Левски“, „Бенковски“ и „Шипка“, която е най-четена.
Струва ми се, че встрани остава някак нейният роман „Александър Македонски“. Той е може би най-завършената ѝ работа. В този роман тя представя един друг Александър Македонски, един човек, който иска да направи една империя, в която всички да живеят свободни, щастливи и – не мога да кажа равни, защото равенство не може да има между хората.
Но този роман имаше огромен успех. Това можеше да бъде един световен роман. За съжаление, всички мои опити да се направи нещо за нейното издаване на друг език, удариха на камък.
За „изваждането“ на Яна Язова на бял свят нямаше никаква подкрепа от институциите. Помощ имаше единствено от Министерството на културата за първото издание на „Александър Македонски“ от издателката и писател Весела Люцканова.
– В този смисъл в българските литературни среди отделя ли се достатъчно място и внимание върху творчеството на Яна Язова? Изучава ли се тя по-подробно в училищата и университетите?
За съжаление моето впечатление е, че съставянето на учебните програми има като че ли за цел да отпусне учениците и студентите от изучаване на българската литература. Яна Язова е една жертва на тези подпори, на автори, които се изучават. Тя не се изучава в училище и се споменава само от някои университетски преподаватели и то най-вече с романа „Капитан“.
Прозата на Язова, която иска четене, не може да бъде прочетена от ученици и студенти, тъй като не се набляга върху нея. Много от тях не знаят коя е.
Ние имаме да разрешаваме много проблеми не само в литературата, имаме да решим въпроси за бъдещето на България. Надявам се, че когато бъде поставен въпросът какво да бъде бъдещото на България, какво да започне да се прави, тогава ще се стигне и до изваждането на автори като Яна Язова, които са лишени от възможността да бъде научено за тях още в училищата и университетите.
Интересът към Язова възниква не от университетите и училищата. Той не е наложен отгоре. Той възниква у хората, които са се запознали с живота и творчеството ѝ.
Има едно състрадание към нейната съдба. Предприемачът Ганчо Табаков ѝ предлага брак в Париж през 1937 година, но тогава проф. Балабанов разваля годежа. Ние не знаем какво се е случило с него, той е имал предачни фабрики в Гълъбово и е имал намерение да открие фабрика край София. Неговата фирма работи и до този момент в Бразилия, където той заминава и създава потомство. Яна Язова е можела да замине с него и да си спести всички нещастия, които ѝ се случват в България.
Като си помисля само – в тази неголямата стая и малкото антре, в които тя е живяла, какво точно се е случило
