В момента, кампанията на републиканската партия все още не е обявила ясна позиция по отношение на търговските връзки между САЩ и ЕС, но опитът от предишното управление на републиканците ни дава някои насоки относно това, какво може да очакваме.
По-специално, Тръмп и неговият екип са ясно заявили намерението си да въведат 10% мито върху всички стоки, внасяни в САЩ (60% за стоки от Китай). В момента стоките, търгувани между двете блока, се облагат с мита на средно ниво под 3%[1], а търговският дефицит на САЩ с Европейския съюз за 2023 година достига 220 милиарда долара – другими думи, европейската икономика е нетен износител на стоки към американския пазар. За Тръмп и неговия екип, балансирането на външната търговия е приоритет, а те разглеждат по-високите мита като основен инструмент за постигане на тази цел, както беше видяно по време на първия му мандат.
Пример за това е въвеждането на по-високи мита върху вноса на стомана и алуминий от Европа през 2018 г. (съответно 25% и 10%), както и допълнителните мита върху европейски стоки на стойност 7,5 милиарда долара през 2019 г. като компенсация за субсидирането на Еърбъс от ЕС, одобрено от Световната търговска организация. Администрацията на Тръмп (както и на Байдън) заплашваха с допълнителни мита над европейски стоки в отговор на стремежа на европейските правителства да облагат дигиталните услуги на американски технологични компании. Разбира се, ЕС не стоеше безучастен в тези търговски конфликти – например след митата върху стомана и алуминий от Европа последваха мита върху различни американски стоки (дънкови панталони, уиски, мотоциклети и други), а през 2020 година СТО допусна ЕС да въведе допълнителни мита върху американски вносови стоки на стойност 4 милиарда долара, мотивирани с американската държавна помощ за Боинг.
Повечето от въведените по този начин мита по-късно биват отменени, след като двата блока достигнат споразумение по повода на проблема, който ги беше предизвикал. Все пак, този модел вероятно няма да важи при втория мандат на Тръмп – идеята за всеобхватно данъчно облагане от 10% на всички вносови стоки звучи по-устойчива от случайните мита от първия мандат. Интересното е какво ще бъде реагирането от страна на ЕС и дали би могъл ЕС да постигне търговски улеснения, имайки предвид стремежа на републиканците да намалят търговския дефицит с блока. При всяка година, по-нататъшното затягане на търговските взаимоотношения между Атлантическите блокове вероятно ще засегне ЕС негативно, тъй като търговските потоци между двата блока представляват значително по-голям процент от европейския БВП, отколкото от американския. Съществуват и косвени рискове – при увеличаване на митата върху целия американски внос, компаниите от целия свят биха се сблъскали с по-ограничен достъп до огромните пазари на САЩ. Това означава по-голяма международна конкуренция за европейските компании, особено в по-бедните страни, което би поставило скъпоструващите европейски износи в неравностойно положение. Повече от това, ако ЕС наложи собствени мита, по следствие на съществуващите в САЩ, това може да доведе до по-високи цени и по-ограничен избор за европейските потребители. Друга възможна реакция би била допълнително облагане и/или налагане на регулаторни бариери за американските технологични компании, предлагащи услуги на единния европейски пазар. Общият резултат ще бъде забавяне на глобалната търговия, което ще оказва сериозно влияние върху растежа на в цялостно отворената и експортно насочена икономика на ЕС.
По-присъцните последици за ЕС вероятно ще се свържат по-скоро с отбраната, отколкото с търговията между Атлантическите блокове. Доналд Тръмп, както и мнозина републиканци, непрекъснато подчертават необходимостта АСЩ да намали военната си подкрепа за Украйна и да позволи на Европа да поеме по-голяма роля като член на НАТО. Трудно е да се прецени точно какви ще бъдат измеренията на по-изолационистката политика във възможен втори мандат на Тръмп. Разумно е да се предположи, че държавите-членки на ЕС ще трябва да увеличат разходите си за отбрана, особено след скорошното изказване на Тръмп, че няма да предоставя военна помощ на членове на НАТО, които не изпълняват обещанията си за минимални разходи за отбрана от поне 2% от БВП. Към 2023 година голямата част от тях не успяват да достигнат тази цел, макар и очакването е до 2024 година това да се промени и повече от две трети от членовете на НАТО да постигнат двупроцентовия праг[2].
Ако европейските държави реално започнат да отделят устойчиво повече пари за отбрана, това ще представлява допълнително бреме за публичните бюджети, особено като се има предвид, че условният праг от 2% вече се разглежда като недостатъчен пред проблема за сигурността в региона. В същото време Европа е в голяма степен ограничена фискално – дефицитите и високите дългове са станали норма за много европейски държави и съответно финансирането на допълнителните разходи за отбрана може да се окаже предизвикателство. Това ще застави множество страни в ЕС да вземат решение дали отбраната или други разходи – като инфраструктура, образование или социална политика – са по-важни. Въпреки това, гласуването за увеличаване на отбранителните разходи е само първата стъпка – в момента европейските членки на НАТО изпитват сериозни дефицити както в човешкия капацитет (войници, медици, механици), така и в производствения капацитет на оръжия и бойни средства, които все още трябва да бъдат преодолени чрез стратегически инвестиции.[3]
Работи се със сценария, че ако САЩ започнат да играят по-пасивна роля по отношение на сигурността на Европа, включително чрез компромиси в съдействието за Украйна, риска в региона може да се усети значително. Икономиките обикновено имат нужда от сигурност, за да се развият – не можем да очакваме устойчив развитие в инвестициите и консумацията, докато съществува усещане, че военен конфликт в или около Европа може допълнително да дестабилизира ЕС. Затова отговорността пада върху европейските държави да намалят този риск чрез ясна и сериозна отбранителна политика, независимо от надеждността и предсказуемостта на международните им партньори.
*Текстът е част от петъчния бюлетин на Института за пазарна икономика (ИПИ).
