„Тук е много хубаво. В България много ни харесва. Хората са добри, отношението към нас е добро. Работим в хотелите в „Албена, харесва ни. И времето е хубаво.“
Алима е от Узбекистан. Срещам я и другите шестима души от средноазиатската страна под черешовите дръвчета в овощната градина край Кранево. Тази година черешите са особено едри и сочни, а реколтата радва стопаните, които в момента преговарят с гастарбайтерите от Узбекистан – за помощ при беритбата. Групата от петима мъже и две жени, на видима възраст между 25 и 50 години, изглежда в отлично настроение и охотно говори пред микрофона. Питам ги как са се озовали в България.
„Казаха ни, че в България хората са добри“
„У нас в Узбекистан има една посредническа фирма, много е добра. Предлагат работа навсякъде из Европа: Германия, Полша, има и за България. И фирмата ни каза, че в България хората са добри, заплатите са добри, страната е добра, има всички условия. И така дойдохме да работим тук. Харесва ни, всичко е супер.“
Айлин говори като говорител на групата. След разговора с Айлин разбирам, че работят по пет дни в седмицата и изкарват по 1200 лева месечно. Живеят в бунгала в близкия курорт „Албена“ и част от времето работят в хотелите там.
Разговаряме на руски – език, който стопаните на градината трудно разбират, затова е необходимо да използват жестове и мимика в бизнес-преговорите. Питам новите познати как общуват с българските домакини.
„На руски, на руски“, казват хората.
„На руски и на български, заедно“, посочва Аббас. Айлин допълва:
„Казано накратко: лесно ни е да научим български. Много прилича на руския. И хората са много приятни.“
Узбеките изглежда са доволни от България. Поне засега, както предупреждава един от тях на име Абдул. Планират да останат поне до края на сезона през септември, а след това ще видят.
Какъв е животът в Узбекистан?
Всички са оставили семействата си в Узбекистан, за да си осигурят доход в България. Според медийни публикации Узбекистан е една от най-бедните региони от бившия Съветски съюз. Икономиката на страната се базира главно на памука, а също така се добиват и газ, злато и мед. Но доходите са значително по-ниски от тези в България, твърдят новите ми познати. Тук човек се сеща и за един тъжен факт, свързан с Узбекистан: по време на безредиците през 2005 година армията и полицията убиха между 400 и 600 протестиращи.
Под силното юнско слънце узбеките изглежда се чувстват добре. Една от жените носи забрадка, но в останалото са облечени по европейски стандарти и не изглежда, че идват от толкова далече. Когато ги питам откъде са, разбирам, че цялата група е от двата най-известни исторически града в Узбекистан: Самарканд (над 3,5 милиона жители) и Бухара (близо 2 милиона).
„Старинни градове, исторически, много важни“ – с гордост коментира цялата група.
„А какво е положението с религията? Вие мюсюлмани ли сте?“, питам ги.
„Да, мюсюлмани“, потвърждават те.
„И нямате никакви проблеми тук?“
„Проблеми? Не, засега няма. Всичко е нормално. Отлично“, казва водещият Айлин. Но в този момент те си погледват един друг или се втурват в земята. Дали все пак има някакво напрежение?
„Може ли да ви се обадя, ако има проблем?“
Поклонявам се, а когато се сбогувам, Айлин пита дали може да му се обадят, ако имат проблеми. Съгласявам се, но като журналист не мога да реша конкретни проблеми – това е работа за властите.
„А, не е точно така“, кима Айлин, който изглежда знае реалностите в родината си.
„Чудесно е тук, хубаво е в България“, казва Аббас в края на разговора. Този позитивен отзвук е обнадеждаващ.
Публикацията е взета от Дойче Веле. Заглавието е на ДЕБАТИ. БГ.