Все по-активно се води дебатът за приема на работници от трети страни на българския пазар на труда. На този етап по-скоро доминират емоциите, но вземането на трезви решения изисква поставянето на разговора на друга плоскост – тази на данните и рационалните аргументи. Отправна точка за това следва да бъде придобиването на поне най-обща представа за размера на явлението, което би позволило да се правят оценки на потенциалните ефекти.
Още на този етап обаче срещаме затруднения, тъй като различните източници на данни дават разминаващи се оценки за броя хора от трети държави, които работят в България. Данни, предоставени от Агенция миграция на ИПИ по Закона за достъп до информация сочат, че през 2025 г. са издадени около 15,6 хил. разрешителни за работа, а публикации цитират Агенция по заетостта, според която броят им надхвърля 25 хиляди.
Алтернативна оценка предлага Евростат – вместо да се разглеждат годишни потоци, европейската статистическа агенция предлага данни за общия брой на разрешителните за пребиваване в края на годината. Въпреки че последните данни са налични за 2024 г., те показват ясна тенденция – докато в края на 2020 г. броят на разрешителните, в които е посочена заетост като причина за пребиваване, е бил 6,2 хил., в края на 2024 г. той достига 20, 9 хил. за граждани на трети страни. Трябва да отбележим, че това е сравнително малък дял от всички разрешителни – общо те са малко под 120 хил., като водещи са семейните и „други“ причини. От значение е също и моментът на измерване – тъй като Евростат гледа разрешителните към 31 декември на съответната година, известен брой работници които идват в България за сезонна (краткосрочна) заетост в туризма или земеделието неизбежно ще бъдат пропуснати.
Русия заема челното място с над 3 500 работници – двойно повече в сравнение с периода преди пандемията, отчасти и благодарение на квалифицираните работници, които се преместиха в Европа след войната в Украйна. Втори са Турция (3,1 хил. работници) и Узбекистан (3 хил. работници), като Обединеното кралство (2,7 хил. работници) и Непал (1,4 хил. работници) са другите страни с над хиляда разрешителни за работа към края на 2024 година. Узбекските и непалските работници са нови на българския пазар на труда, като през 2020 г. са издадени само 89 разрешения за лица от Узбекистан и 4 за лица от Непал.
Подобни тенденции, макар и с по-бавни темпове, се наблюдават и при работниците от Индия, Бангладеш, Виетнам и Киргизстан. Гражданите на Обединеното кралство са специален случай, тъй като преди окончателното излизане на страната от ЕС те не са били считани за работници от трети страни; данните след Брекзит показват, че броят им се е запазил относително стабилен. Същото важи и за работниците от Украйна и Северна Македония.
При всички положения, броят на работниците мигранти от трети страни остава много нисък в сравнение с общата заетост в България – дори ако допуснем, че броят им достига най-високата възможна оценка те все още представляват под 1,5% от общо 2,9 млн. заети лица. Това означава, че те задоволяват малък дял от много високото търсене на работна сила и засега притокът на граждани на трети страни не е значима тенденция на българския пазар на труда. Нещата изглеждат по по-различен начин на регионално или секторно ниво, тъй като медийният дискурс ясно сочи съсредоточаване на работниците мигранти в определени икономически дейности и региони, които силно разчитат на тези отрасли: хотели, ресторанти, строителство, земеделие, някои подотрасли на преработващата промишленост.
Няма две мнения, че тенденциите при работниците от трети страни се променят бързо. За пет години нарастването на броя на разрешителните е четирикратно, а на българския пазар на труд работят по няколко хиляди души от държави, които в миналото са изпращали по едва няколко работника на година. На този етап обаче условията, както за голяма част от бизнеса, така и за мнозинството от работниците, не се променят фундаментално, а лицата от трети страни са само част от решението на проблема с хроничния недостиг на кадри, заедно с повишаването на производителността чрез повече инвестиции и подобряване на уменията.
Източник: Институт за пазарна икономика (ИПИ)
