Продължава евакуацията на български граждани, блокирани в различни точки на света заради военните действия в Близкия изток. Очаква се още наши сънародници да се завърнат у нас с чартърен полет от Малдивите.
Тази ситуация обаче повдига един неудобен, но напълно логичен въпрос: трябва ли българската държава да организира и финансира прибирането на туристи от всички краища на света, когато става дума за хора, които по собствено желание са заминали на луксозни и безбожно скъпи почивки?
От началото на военните действия в Близкия Изток станахме свидетели на вълна от оплаквания от български туристи, които не могат да се приберат заради нарушените полетни връзки през хъбове като Абу Даби и Доха или намираще се в страните от засегнатия регион. Социалните мрежи се изпълниха с драматични призиви към държавата да „спаси“ почиващите българи.
В крайна сметка се оказа, че сметката за това „спасяване“ ще бъде платена от всички – включително и от милионите български граждани, които никога не са стъпвали на подобни екзотични дестинации. От хората, които живеят в най-бедната държава в Европейския съюз.
Разбира се, евакуацията на български граждани от реална зона на военен конфликт е нещо напълно разбираемо и оправдано. Държавата има задължение да се грижи за своите граждани, когато животът им е в опасност.
Но съвсем друго е, когато става дума за хора, пръснати по луксозни курорти по света – включително на места като Малдивите, където една почивка често струва над 10 000 евро. В този случай вече възниква въпросът за справедливостта: защо хората с минимални доходи трябва да плащат за връщането на хора, които могат да си позволят подобни ваканции?
Ситуацията придобива и откровено абсурден оттенък. Под натиска на общественото внимание и медийния шум политиците побързаха да организират чартърни полети с парите на данъкоплатците. Така държавата се превърна в своеобразна туристическа застраховка за заможните.
В обществото дори се коментира с ирония, че сред „спасените“ се оказаха и известни личности като Благой Георгиев, както и политици като Радостин Василев. Това още повече засилва усещането, че държавният ресурс се използва за удобството на хора, които едва ли са сред най-нуждаещите се.
Никой не оспорва, че при извънредни обстоятелства държавата трябва да помогне с организация и логистика. Но логичното продължение на тази помощ би било след завръщането си тези хора да поемат разходите за полетите, които са били организирани за тях.
Защото в противен случай се получава поредният парадокс на българската действителност: бедните плащат сметката на богатите. Пенсионери, работници и семейства с ограничени доходи финансират връщането от екзотични курорти на хора, които могат да си позволят почивки за десетки хиляди евро.
Тук въпросът вече не е само финансов. Той е морален.
Държавата може да помогне в извънредна ситуация – но не е редно тази помощ да се превръща в подарък за хората с най-големи възможности. Ако държавата е осигурила самолет и организация, напълно разумно е разходите да бъдат възстановени от пътниците.
Иначе посланието към обществото остава тревожно ясно: когато богатите изпаднат в неудобство, бедните ще платят сметката.
