Днес се навършват 130 години от рождението на германския композитор Паул Хиндемит. Той е роден в семейство на художник и сам създава произведения в изкуствата, включително рисуване. За повече от двадесет години с wife Гертруд те изпращат ръчно изработени коледни и новогодишни картички, съобщава списание „Би Би Си мюзик“.
Последната им картичка, която е направена през декември 1963 г., носи силно емоционално значение. Тя изобразява Хиндемит двойно, докато свири на орган, а зад него стои лъв, тъй като лъвът, често присъстващ в绘画, символизира Гертруд, която е зодия Лъв. Тази характеристика добавя дълбочина към личността на Хиндемит, оспорвайки мнението, че той е само строг композитор.
„Немалко от значимите композитори изглеждат по-сериозни от Хиндемит, но всъщност той притежава хумор, който често остава незабелязан и внимава както в абсурдните му произведения, така и в повечето от неговата музика“, пише списанието.
Работите му от 20-те години на 20-ти век изразяват надеждата за нов световен ред. Неговият дългогодишен приятел Пол Захер, меценат и диригент, по-късно го нарича „лошото момче на съвременната музика“.
„Неговите рано творби бяха наистина дръзки, без да зависят от популярността на публиката, а се доверяваха на традицията. В контекста на Втората виенска школа, музиката му притежава динамика, която много ми харесваше. Той беше способен да бъде наистина весел и забавен“, споделя Захер, добавяйки: „Беше малък, сини очи, голяма плешива глава и огромна виола“.
Наистина, виолата или цигулката играят важна роля в живота на Хиндемит в ранните години на кариерата му.
Паул Хиндемит е роден на 16 ноември 1895 г. в Ханау, Германия. Той израства под строгото възпитание на баща си, художник и декоратор. Неговият музикален талант се проявява от ранна възраст и започва да учи цигулка в детството.
През 1914 г. става част от оркестъра на Франкфуртската опера, а през 1917 г. се утвърдява в ролята на концертмайстор. В този период композира серия забележителни сонати за цигулка. Също така пише произведения за виола, инструментът, с който свири като основател на квартет „Амар“ през 1921 г.
Той възражда Баховия контрапункт и през 1942 г. създава забележителната си работа Ludus Tonalis („Игра на тонове“), която влагат интерлюдии и фуги в 24 различни тоналности по повод 200-годишнината от „Добре темперирано пиано“ на Йохан Себастиан Бах.
Друго значително произведение на Хиндемит е песенният цикъл Das Marienleben („Животът на Мария“), вдъхновен от стихотворения на Райнер Мария Рилке. Известният пианист Глен Гулд, дълбоко почитател на композитора, записва цикъла през 1977 г. в колаборация със сопраното Роксолана Рослак.
„Творчеството му представлява истинска симбиоза между екстаз и логика“, заявява канадският пианист, който печели единствената си награда „Грами“ благодарение на Хиндемит, но не за изпълнения, а за най-добри бележки към албум от 1973 г. Гулд пише есе, свързано с записите на пианото сонати, озаглавено „Хиндемит: ще дойде ли времето му? Отново?“, в което посочва, че почитателите на Стравински и Шьонберг пренебрегват германския композитор.
Това се случва десет години след смъртта на Хиндемит, период, когато обикновено популярността на композиторите е най-ниска, пише „Би Би Си мюзик“. Няма го, за да рекламира произведенията си, а не е минало достатъчно време, за да бъде оценен като „класик“.
Въпреки че не е толкова разпознаваем като Барток и Стравински, Хиндемит все пак получава признание за работи, написани за подценявани инструменти като контрабас, бас туба, алтхорна и виола д’аморе.
След началния си експресионизъм и произведения, въздействащи на ситуациите от Ваймарската република, Хиндемит преминава към по-строг неокласицизъм. През 1927 г. се мести в Берлин, където започва да преподава композиция в консерваторията и пише своите теоретични трудове.
Но нацисткият режим го маркира с етикетите „болшевик в културата“, „атонален шумов композитор“ и „дегенеративен художник“. Работите му са забранени, а известният диригент Вилхелм Фуртвенглер напуска поста си в Берлинската опера в знак на протест, пише „Ню Йорк таймс“.
Въпреки че Хиндемит е ариец, съпругата му е наполовина еврейка и през 1934 г. двойката е принудена да напусне Германия, установявайки се в Турция, където композиторът помага за изграждането на основите на класическата музика.
През януари 1936 г. той пристига в Лондон за премиерата на своя концерт за виола Der Schwanendreher, но смъртта на крал Джордж V отменя събитието. Композиторът прекарава шест часа в офиса на Би Би Си, създавайки „Траурна музика“ за виола и струнни инструменти, която изпълнява същата вечер по радиото.
През 1940 г. се установява в САЩ и започва преподаване на композиция в Йейл. „Симфонични метаморфози“ по мотиви от Карл-Мария фон Вебер отразяват разцвета на американската оркестрова сцена по време на войната.
През 1946 г. Хиндемит става гражданин на САЩ и през 1949 г. се завръща отново в Германия. За негова радост, инсталацията му от релси и детски влакове остава непокътната и функционира, както пише „Ню Йорк таймс“.
През 1953 г. композиторът се завръща в Европа, установявайки се в швейцарското село Блоне, близо до Женевското езеро. За съжаление, той не успява да задържи популярността си в следвоенната култура и споделя същата съдба като Рихард Щраус, който също бива забравен след Първата световна война, за сметка на Хиндемит и новите композитори.
Кулминацията на неговото творчество са оперите като „Кардилак“ (1926), „Матис художникът“ (1938) и „Хармонията на света“ (1957), вдъхновена от живота и теорията на астронома Йоханес Кеплер.
В дните преди Коледа през 1963 г. композиторът и съпругата му започват да изпращат ръчно рисуваните картички, но поради влошаване на здравето си, той постъпва в болница. Паул Хиндемит умира на 28 декември 1963 г., на 68-годишна възраст във Франкфурт. Неговите приятели започват да съмняват в нещо нередно, когато за пръв път след години не получават картичка от него.
В българската популярна култура името на композитора става познато през 2008 г., когато в кината се появява филмът на Андрей Слабаков „Хиндемит“. Въпреки това, абсурдистката комедия няма общо с класическата музика.
„Хиндемит“ е нещо, което всеки хвали, без да го разбира“, казва режисьорът в интервю за списание „Бела“.
„Метафората с неговото име е свързана основно с рекламни кампании. То е нещо като рекламно лице, което представя всичко в този филм… В последно време, рекламите често използват личности, които нямат нищо общо с продукта. И в своя филм съм прилагал подобен подход, може би доколкото е възможно, но такъв е жанрът. Може би става дума за трагикомедия на абсурда“, уточнява Андрей Слабаков в интервю, публикувано в Dnesplus.bg. Режисьорът е заснел и друг филм, озаглавен на името на композитора – „Вагнер“ (1998).
