Бистра Винарова и Никос Казандзакис: Историята на едно писмо, което остана без отговор

На 6 ноември 1890 г. в София се ражда голямата българска художничка Бистра Винарова, творец от художествения авангард между двете световни войни. Бистра Винарова расте в столицата на България, която в края на XIX и началото на XX век с бързи стъпки се модернизира – австрийски, чешки, немски, а по-късно и български архитекти, инженери и художници извайват облика ѝ на европейски град. Преустроен и модернизиран е Княжеският дворец, открива се част от сградата на Народното събрание, започва строителството на Софийския университет, построени са Лъвов и Орлов мост, изгражда се и най-големия софийски парк – Пипиниерата (по-късно Борисовата градина). От 1900 г. София светва, тръгват и трамваите. Европейската динамиката се предава и на българската столица.

Първото самостоятелно представяне на творби на Бистра Винарова – изложбата с графики през лятото на 1922 г. във Виена, предизвиква интерес и сред артистичните среди и сред по-широк кръг интелектуалци ценители. Сред тях е и световноизвестният днес гръцки писател, поет и философ Никос Казандзакис.

Най-бележитите му романи са публикувани през 40-те и 50-те години, а през втората половина на ХХ век за нарастване популярността му като писател допринасят филмовите адаптации от известни режисьори на романите му „Алексис Зорбас“ (през 1964) и „Последното изкушение“ (през 1988).

Независимо от административните му назначения (от 1919 г. е директор в гръцкото министерство на социалните грижи), Казандзакис често пътува. През началото на 1920-те години живее в Берлин и за кратко се установява във Виена, където се отдава на литературна дейност.

Повлиян от Анри Бергсон, негов преподавател по философия в Париж, Фридрих Ницше, Зигмунд Фройд, будистката философия, своето виждане за света представя в творбата си „Спасители на Бога (Аскетика)“ (1927), написана когато пребивава в Берлин, с често цитираните начални думи: „Идваме от една тъмна бездна; към една тъмна бездна вървим; светлото пространство между тях наричаме Живот“ (Никос Казандзакис. „Аскетика“, С., 1993). „Аскетика“ е най-продаваната негова книга в съвременна Гърция.

Графиките на Бистра Винарова във виенската изложба през 1922 г. впечатляват Казандзакис, защото открива в тях визуалното отражение на модерното мислене – като философия, познание за човека и поетичен израз.

„Развълнуван до дъното на сърцето си“, на 19 август 1922 г., след неуспешни опити да се срещне с художничката, той ѝ оставя писмо, в което изразява своята благодарност за дълбокото чувство, което будят нейните произведения, и желанието си „да стисне българската ръка, която е създала тези чудеса“.

Бистра Винарова е разбрала за интереса от страна на големия писател не само към картините ѝ, но и към нея самата. Безспорно поласкана от вниманието на писателя, въпреки колебанията си, художничката не прави опит за такава среща.

Интересна е по-късната интерпретация от сина на Бистра Винарова и Симеон Радев за неосъществената среща между българската художничка и гръцкия писател. В този разказ Траян Радев обяснява този отказ като осъзнат жест – отказ да приеме протегната ръка от представител на държава, чиито политики са били враждебни към България.

Не можем да приемем без резерви тази интерпретация, направена години по-късно, но трябва да се отчете настроението на българското общество в годините след двете национални катастрофи, както и семейното патриотично възпитание на дъщерята на ген. Винаров. Но в този етап на творческо развитие тя е увлечена и от световните наднационални философски възгледи и естетика. Това е времето на мимолетната, макар и задочна, среща между известния писател и даровитата българка.

В трудните следвоенни времена в Европа Бистра Винарова се справя с активност в различни направления – рисува, излага свои картини, изпълнява дори поръчки за фина шивашка работа, помага на близките и на Червения кръст.

Дейна и амбициозна, горда и състрадателна – такава е Бистра Винарова в нейните нелеки, но ярки творчески години.

Тази публикация е създадена с финансовата подкрепа на Европейския съюз – СледващоПоколениеЕС. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Фондация „Пигмалион“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Европейския съюз и Национален фонд „Култура“.

Повече за проекта за живота и творчеството на Бистра Винарова и Симеон Радев – четете тук.