ЦДА, ф. 176К, оп. 4, а.е. 2839
Дипломатът, политикът и общественикът Симеон Радев е и едно от големите имена в българската историография и публицистика. Български писател, европейски дипломат, демократ и истински патриот, отдал сили и знания за България, той запазва завинаги своята любов към Македония. Симеон Радев не е забравено име в българската история, неговите произведения са издавани и преиздавани. Той е влязъл в българските учебници, неговите книги, най-вече „Строителите на съвременна България“, са на лавиците на всяка българска библиотека. Но Симеон Радев е многолик и разностранен творец. Той пише забележителен труд върху Македония и Българското възраждане, спомени, които обхващат времето от края на 19 до средата на 20 век, пише за войните на България и договорите, сключени след тях, в които той е важен участник. Автор е на очерци върху културни факти, на многобройни писма до политици, дипломати, писатели, до близки хора. В поредицата от публикации под знака на познатия Симеон Радев и непознатата Бистра Винарова ще се опитаме да покажем и по-малко известната част от живота на Симеон Радев. Ще го направим чрез многобройните архивни документи, дарени през 2010 г. на Централния държавен архив от неговия син Траян Радев, текстове на Симеон Радев и картини на Бистра Винарова. Ще покажем фрагменти от живота, средата и делата им, като ще ги представим и в общия им път.
След подписването на Солунското примирие от септември 1918 г. България трябва да демобилизира армията си, да се изтегли от заетите територии, да понесе частична военна окупация. Хиляди войници и офицери остават в плен на Съглашението. Следва и абдикацията на цар Фердинанд (3 октомври 1918). Страната е изправена пред тежки изпитания.
Трябва да се работи за намиране на външнополитически изход, след примирието и вътрешнополитически, след войнишките бунтове. Да се търси начин да се убеди света, че България иска справедливост, че тя има изконни интереси, че една външнополитическа катастрофа ще доведе и до вътрешнополитическа, да се възстановява стопанството, да се уравновесят поведението, исканията и позициите на отделните политически и обществени организации при съобразяване с реалностите, да се впрегне обществото, неговите интелектуални водачи в името на запазването на България – много, сложни, разнопосочни, и трудно осъществими задачи.
В този критичен и особено важен момент всеки от големите личности, и политици, и държавници, и интелектуалци се опитва да даде своя принос. В тази многолика картина Симеон Радев се проявява със своя разум, отговорност, дипломатически опит и неуморност.
Веднага след Солунското примирие, С. Радев е преназначен в Министерството на Външните работи и изповеданията, откъдето му възлагат различни мисии, изпълнението на които съчетава с работата си като историк – работи в архивите и следи обстановката и настроенията в Европа и на Балканите.
На Парижката мирна конференция (1919 – 1920), свикана след края на Първата световна война се подготвят и подписват мирните договори със страните, загубили войната. Договорът на страните от Съглашението с България, известен като Ньойски договор, е подписан на 27 ноември 1919 г. Решението за създаване на Обществото на народите (ОН, Лига на нациите) е взето от конференцията през януари 1919 г., а уставът на организацията е подписан от държавите учредителки на 28 юни 1919 г. България се присъединява през 1920 г.
В месеците, когато се водят преговорите на конференцията, С. Радев пътува, посещава столици с цел осведомяване и среща с влиятелни личности, поддържа кореспонденция с български дипломати и министъра на външните работи в първото, коалиционно правителство на Александър Стамболийски, Михаил Маджаров.
В Швейцария, в Берн, той продължава да работи, докато се възстановят дипломатическите връзки на България със страните от Съглашението, с акцент върху информиране европейското общество.
В запазените писма от С. Радев до М. Маджаров отново се вижда неговото разбиране за активна видима или дискретна работа, за защита на националните интереси с тактика и средства, съобразени със следвоенните условия. Той е в състава на комисията, назначена от Министерски съвет и натоварена с подготовката на българската позиция за предстоящата мирна конференция.
През 1920 г., по време на първото правителство на Стамболийски, С. Радев е назначен за пълномощен министър на България в Хага, Нидерландия – едно сравнително отдалечено място от следвоенния водовъртеж, твърде спокойно за неговия темперамент. Видим е контрастът между богатата, уредена страна и изтерзаната от загубите и несигурност България, откъдето идва и чийто интереси трябва да защитава.
Срещите му с културни и възпитани политици, с школувани дипломати, още повече контрастират с политическите нецивилизовани страсти, които се вихрят в София и страната, организирани от земеделци, анархисти и неотговорни фактори.
През 1921 г. мисията на С. Радев в Хага е прекратена, което е повод отново да се върне към историко-изследователските си занимания.
Пътува и работи в архивите в Берлин, Мюнхен и Виена, събирайки материал за дипломатическата история на Освобождението на България.
ЦДА, ф. 176К, оп. 18, а.е. 823, л. 39
Сложни са отношенията между Симеон Радев и Александър Стамболийски, водач на Българския земеделски народен съюз (БЗНС) и министър-председател на страната до 9 юни 1923 г. Архивите пазят много писма, доклади и мнения, разменени между тях като министър-председател и министър от една страна и дипломат от друга.
Независимо от уволняването му като пълномощен министър в Нидерландия, Стамболийски продължава да разчита на дипломата Симеон Радев, той е делегат-експерт в състава на българската делегация за Съвета на Обществото на народите в Лондон през юли 1922 г.
Включват го като делегат на Конференцията в Лозана (1922 – 1923), но поради събитията в Долни Дъбник (през септември 1922 г. формирования от оранжевата гвардия на земеделците малтретират на гара Долни Дъбник пътуващи към Велико Търново водачи на опозицията), С. Радев отказва назначението.
В едно късно интервю той пише за Стамболийски, че не е бил обикновен човек, притежавал е въображение и инстинкт за големи дела, но и човек, допуснал много големи грешки. Веднага след смяна на властта в София през юни 1923 г. С. Радев е помолен да участва в Конференцията в Лозана в помощ на българската делегация, което той изпълнява.
Още съвременниците дават висока оценка на работата на С. Радев като делегат в Обществото на народите. Неговата реч в Комисията за малцинствата по въпроса за бежанците е съпроводена с аплодисменти и той е предложен от комисията за докладчик в Общото събрание на ОН по същия въпрос – доклад пред IV Асамблея на ОН, в който поставя и въпроса за българското население, експулсирано от Западна Тракия.
Както пише по-късно С. Радев писмо до министър-председателя (1926 – 1931) Андрей Ляпчев, важна е при воденето на преговорите и сключване на международни актове редакцията на документите. Признати са неговите способности и в това, което обяснява включването му като експерт в почти всички международни прояви и участия на България след Първата световна война.
Тази публикация е създадена с финансовата подкрепа на Европейския съюз – СледващоПоколениеЕС. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Фондация „Пигмалион“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Европейския съюз и Национален фонд „Култура“.
Повече за проекта за живота и творчеството на Бистра Винарова и Симеон Радев – четете тук.
