Начало Водещи Конгресът е приравнен на гумен печат: Как един текст в американската конституция...

Конгресът е приравнен на гумен печат: Как един текст в американската конституция създава огромни проблеми

44
Доналд Тръмп ще гледа „Клетниците“ в обновения Център „Кенеди“

На 8 ноември 1787 г. автор на памфлети, който пишел под псевдонима Катон, публикува едно от най-предвидливите предупреждения в американската история.
Катон коментира предложените текстове на Конституцията, твърдейки, че тя много бързо може да се превърне в средство за тирания.

Той не вижда Конституцията гарант за правата и строго ограничава властта на президента. Вместо това той вижда закон, който дава на президента толкова широки пълномощия, „че ако президентът е изпълнен с амбиция, той има достатъчно власт и време, за да разруши страната си.

С други думи, Катон е могъл да предвиди появата на човек като Доналд Тръмп и е знаел, че Конституцията не може да попречи на неговия възход.

Не е сигурно кой точно е бил Катон — някои историци вярват, че това е бил Джордж Клинтън, тогава губернатор на Ню Йорк. Но знаем, че той е бил антифедералист, а антифедералистите се помнят като губещите в един от най-важните спорове на американското основаване — спорът около ратификацията на Конституцията.

В някои отношения обаче антифедералистите са били прави, и е важно да помним техните думи и да обръщаме внимание на техните предупреждения.

Като много американци, аз се намирам в любопитната позиция да възприемам Конституцията като един исторически важен документ, който е дава предимство на свободата и справедливостта, но в същото време да осъзнавам, че тя съдържа и редица недостатъци.

Много от тези недостатъци остават скрити, когато Америка се управлява от достойни хора, но стават очевидни и опасни, когато не е така. Лошият характер създава своеобразен конституционен тест за издръжливост, който може да разкрие фатални дефекти, по същия начин, по който физическият тест за натоварване може да извади наяве проблеми в сърцето ти.

И никъде тези дефекти не са по-очевидни, отколкото в Член II, с който се регламентира постът на американския президент.

Тук трябва да се помисли за промяна.

Основната цел на първоначалното основаване на Америка бе да се отхвърли британската монархия и да се установи републиканска форма на управление. Това можем да видим в знаменития отговор на Бенджамин Франклин на въпроса на Елизабет Уилинг Пауъл:

„Република ли имаме, или монархия?“

„Република“, отвръща Франклин, „ако можете да я запазите“.

Можем ли да я запазим? Това е тревогата, която занимаваше антифедералистите като Катон. Докато самият Франклин казваше, че Конституцията, въпреки всички свои недостатъци, е „близо до съвършенството“, колкото разумно можем да очакваме, антифедералистите я смятаха за изначално опасна.

Тя не съдържаше Декларация за правата. (Антифедералистите изиграха ключова роля в убеждаването на щатите да ратифицират Декларацията за правата след ратифицирането на Конституцията.) Тя даваше твърде много власт на централното правителство и управляващите елити. А президентството, в ръцете на лош човек, можеше да доведе до деспотизъм.

Проблемите с президента, според Катон, започват още от първите думи на Член II. „Тълкуването на първия параграф от първата секция на втория член“, пише той, „е неясно и двусмислено“.

И е напълно прав. Текстът е толкова неясен и двусмислен, че всъщност е трудно да се разбере какво точно ни казва.

Амбициозните лидери са склонни да запълват вакуума, създаден от тази двусмисленост.

Ето ключовото изречение: „Изпълнителната власт трябва да бъде възложена на Президент на Съединените американски щати“. Това изречение веднага повдига два въпроса: Какво е изпълнителна власт? И, което е още по-важно, какви са нейните ограничения?

Когато президентът Тръмп встъпи в длъжност през първия си мандат, той нямаше ясна теория за властта. Тръмп не е конституционалист (меко казано), и в началото бе заобиколен повече или по-малко от традиционни републиканци, които бяха много по-привързани към дългогодишните американски конституционни традиции, отколкото самият той.

Този път обаче той е заобиколен от друг тип републиканци — хора, които имат ясна теория за властта, заявяват, че тя се намира директно в текста на Конституцията, и след това притискат тази власт до краен предел и отвъд него.

Най-доброто описание на политиката на Тръмп идва от Джак Голдсмит, професор по право в Харвард, който казва, че тя има четири различни елемента:

(a) Конституцията възлага цялата изпълнителна власт на президента;
(b) всички подчинени служители в изпълнителната власт могат да бъдат уволнени по желание от президента;
(c) задължението на президента по Член II да „се грижи за правилното изпълнение на законите“ включва изключителната президентска власт да решава кои закони да се прилагат и кои — не; и

(d) президентът може да ръководи и контролира всички подчинени изпълнителни служители.

Виждаме всеки от тези елементи в действие при многобройни действия и решения на Тръмп през втория му мандат — от масовите му уволнения на служители в изпълнителната власт, до отказа му да финансира изпълнителни агенции, създадени от Конгреса, и до отказа му да прилага закон, който фактически забранява TikTok.

Тръмп превръща Конгреса в консултативен комитет. Конгресът може да приема закони, но президентът решава кои от тях да се прилагат.

Взети заедно, тези четири принципа обръщат конституционния ред с главата надолу. […] Има една фраза, която „натиска спусъка“ всеки път, когато я чуя: „равнопоставени клонове на властта.“

Не, нашата нация не се предполага, че трябва да има равнопоставени клонове на властта. Конгресът трябва да бъде върховен. Да, другите клонове имат властта да възпират Конгреса (президентите могат да наложат вето върху законодателството; съдилищата упражняват съдебен контрол), но само Конгресът притежава властта за харчове. Само Конгресът трябва да има властта да обявява война. Конгресът може да отстранява президента и членовете на изпълнителната и съдебната власт, включително и върховните съдии.

Не знам за вас, но аз обикновено наричам човека, който може да ме уволни, „шеф“.

Има много ясно основание за това върховенство на Конгреса. Конгресът — особено Камарата на представителите — е най-демократичният и най-представителен орган на правителството ни. По-скоро Конгресът, отколкото президентството (или който и да е съд), прави страната ни демокрация.

Но днес Конгресът е най-слабият клон на властта. Той е изцяло дефиниран от президента. Когато е контролиран от партията на президента, той е напълно покорен. Когато е под контрола на опозицията, е въстанически настроен. Но никога не е наистина независим. Не упражнява собствена воля.

[…] Множество хора от цялата американска политическа сцена осъзнават слабостта на Конгреса. Американският народ презира Конгреса. Според анкети на Gallup, той е институцията с най-ниско доверие в САЩ. Американците ясно виждат, че Конгресът е почти изцяло партизиран, като президентът определя контурите на тази партийност повече от всеки друг.

Тази тревога не произлиза от Тръмп. Ако проблемът беше само Тръмп, той би могъл да бъде решен, когато той напусне поста си. В действителност обаче неговото президентство представлява усилване и кулминация на дългогодишна двупартийна тенденция.

Президентите и от двете партии са разширявали властта си — но изпълнителната власт е станала най-мощният клон на управлението далеч преди Тръмп да стане президент.

[…]

Ние живеем в нещастна реалност, която нашите президенти са ни създали. На всеки четири години американците отиват до урните, за да изберат най-могъщия човек в света — начело на най-мощния клон на властта — но повечето от нас не влагат смисъл в гласа си. Ако не живеем в някой от около половин дузина истински колебаещи се щати, не влагаме особено ясен смисъл в избора на истинския — и понякога единственият — реален лидер на нацията ни.

Повечето решения на този проблем се изчерпват с морални увещания и обществено порицание. „Бъдете по-добри“, казваме ние на Конгреса. „Използвайте властта си.“

Имаме различни наставления за президентите. „Сдържайте се“1 им казваме. „Не се опитвайте да прекрачвате границите прекалено много“.

Колко дълго трябва да се борим, преди да осъзнаем, че самата система трябва да се промени? Когато антифедералистите разглеждаха обхвата на президентската власт в Конституцията — от неясното и широко първо изречение на Член II, до широките пълномощия на президента по помилванията и контрола му върху армията — те ни дадоха предупреждение —

идва цар, американски цар, който ще замени британския.

Както вече писах, отговорът на федералистите на оплакванията на антифедералистите беше даден под формата на правен принцип (импийчмънт) и добродетелен човек (Джордж Вашингтон).

[…]

Отне повече от 230 години, за да гласува един сенатор за осъждане на президент от собствената му партия. Този сенатор беше Мит Ромни през 2020 г., и той остана сам.

След като президентът на Съединените щати помогна да се подбуди насилствена атака срещу Капитолия и опита да обърне резултатите от президентските избори, само седем членове на неговата партия се отклониха от линията — далеч недостатъчно, за да бъде осъден.

А после, когато президентът помилва насилниците от 6 януари, което го свърза по подозрителен начин с хората, опитали насилствен преврат от негово име, Конгресът не направи нищо.

[…]

Като най-почитания американец на своето време, [Джордж Вашингтон] можеше да стигне до почти абсолютна власт и да управлява страната, докато е жив. Вместо това той сам си наложи ограничение на мандата.

За разлика от съвременните политици, които понякога преследват президентството с почти маниакално усърдие, Вашингтон беше неохотен президент и на всяка крачка осъзнаваше, че поставя прецедент.

Той живя, за да остави наследство.

Антифедералистите се възхищаваха Вашингтон, но знаеха, че неговият пример няма да устои. Един антифедералист, пишещ под псевдонима Стар Виго, го каза прекрасно:

„Толкова е малко вероятно човекът, който в бъдеще ще бъде в позиция да опита пожизнено да задържи властта си, да притежава добродетелите на генерал Вашингтон“, пише той, „че има шанс вероятно един на сто милиона следващото поколение да не предостави пример за такова безкористно използване на голяма власт“.

Ние сме в следващата епоха и сме управлявани от човек, който отбягва примера на Вашингтон и стиска властта с две ръце.

Има конституционно решение за този национален проблем. Можем — най-накрая — да чуем предупрежденията на антифедералистите и да го направим съвсем просто, като променим първото изречение на Член II.

Вместо да гласи „Изпълнителната власт трябва да бъде възложена на Президента на Съединените американски щати,“ да се промени така: „Президентът на Съединените американски щати ще прилага законите, приети от Конгреса.“

Тази проста промяна има широки последици. Тя премахва фигурата на президент като глава на изпълнителната власт и го превръща в изпълнител на законите, приети чрез демократичния процес.

Чрез тази формулировка Министерството на отбраната и Министерството на образованието не са негови лични агенции, а той ги управлява според правилата и насоките, установени от Конгреса.

Президентът вече няма да притежава самостоятелна „изпълнителна власт“, която да му дава правомощията, които Тръмп търси,

включително дискретността да решава кои закони да прилага и кои — да пренебрегва.

Преразглеждането на клаузата за възлагане на изпълнителната власт не е единствената необходима или разумна конституционна промяна (например трябва да се преразгледа правото на помилване), но би направила явно това, което Конституцията намеква:

Конгресът е върховният клон, и с един замах Конституцията вече няма да дава възможност, според израза на Катон, за появата на амбициозен президент, който „да разруши своята страна.“

Тази нова фигура няма да бъде безсилна. Президентът все още ще командва военните, например, ще номинира съдии и ще сключва договори.

Тази поправка няма и да позволи на Конгреса да действа безконтролно. Президентът все още ще притежава правото си на вето. Съдилищата ще запазят правото на съдебен контрол.

Но балансът на властите ще се измести и популисткият проект за максимална изпълнителна власт ще свърши, и само друга поправка може да го възроди отново.

Ако историята е показател, освен ако следващият президент не притежава характера и прозорливостта на Вашингтон, съвсем вероятно е той или тя да подражава на Тръмп и да използва цялата власт, която може — но в услуга на собствените си цели, а не на тези на Тръмп. Всъщност, при липса на действие от страна на Конгреса, ще е нужно упражняване на власт в стила на Тръмп, за да се премахнат всички най-лоши излишъци от втория му мандат.

Но има и друг път. Нашата нация може да погледне към нарастващите политически конфликти, към истерията, която завладява страната на всеки четири години, когато избираме квази-монарх, и да реши, че вече стига толкова.

Ще отнеме време. Американците са толкова разделени, че всяка конституционна поправка, която се възприема като партийна, е обречена още преди да бъде коментирана.

Но също така е грешка да вярваме, че настоящата ни поляризация е постоянна. Когато този ужасен политически момент свърши, мъдри мъже и жени ще трябва да излязат напред и да предложат промени, които да предотвратят следващият американски демагог да стиска власт, която заплашва републиката ни.

В неделя писах за решението на президента да изпрати Националната гвардия във Вашингтон, окръг Колумбия. Фокусирах се върху опасността, на която подлага военните с това решение, и от тогава опасността само се засили.

Губернатори от „червени“ щати вече изпращат части от своята Национална гвардия в столицата — решение, което само повишава опасенията, че военните вече се използват като инструмент за партийна отмъщение:

Голяма част от коментарите около решението на президента Тръмп да изпрати войски от Националната гвардия в Лос Анджелис и сега във Вашингтон се съсредоточиха върху въздействието му върху американската демокрация. Искаме ли да живеем в република, която по волята на политик поставя военни ботуши по градските улици, вместо да го прави в отговор на извънредна нужда?

Но аз съм също толкова загрижен и за въздействието на тези изпращания върху самите военни. Тръмп не просто разполага армията по улиците; той я въвлича в американската културна война. И заплашва да разшири кампанията си в „сини“ градове в „сини“ щати, където нивата на убийствата всъщност са много по-ниски от тези в много градове в „червени“ щати — като моя любим Мемфис, където прекарах безброй часове като дете.

Всъщност много от най-опасните градове в страната са в „червени“ щати.

Военните са най-доверената институция на американското правителство и традицията им на непартийна институция е незаменима за поддържането на това доверие. Ако президентът използва военните срещу вътрешните си врагове, той рискува да разклати връзката им с американската общественост и да намали способността им да привличат млади американци от всички политически лагери.

Това е достатъчна причина за това президентските действия да бъдат сдържани от Конституцията – но проблемът с Тръмп е много по-дълбок — до степен, че поставя под сериозен риск една от най-незаменимите американски институции.

Нека изброим причините.

В събота […] с двама мои колеги, Джамел Бюи и Мишел Котъл, говорихме за суровите мерките на Тръмп във Вашингтон и аз размишлявах дали наистина Тръмп е твърд в борбата с престъпността:

Ето едно предупреждение, което бих добавил: Да, престъпността във Вашингтон, особено насилствената, е на 30-годишно дъно, но градът е сред тези с най-високи нива на престъпност, в сравнение с други градове в САЩ. Също така има много хора — особено тези, които не са свикнали и не са видели подобренията във Вашингтон след пандемията — които, ако идват от други градове, могат да се шокират от ниското равнище на безредици във Вашингтон.

Така че мисля, че една грешка, която хората могат да направят тук, е да кажат:

„Виждате ли, той прави това, а във Вашингтон всичко е наред.“ Не мисля, че трябва да казваме, че във Вашингтон е всичко наред. Трябва да кажем, че градът се подобрява значително, а това не е начинът да се постигнат допълнителни подобрения.

И това е постоянен модел при справянето с Тръмп. Често хората поглеждат към институция или място, което той напада, и инстинктивно защитават тази институция. Но понякога тези институции наистина имат проблеми. Те се нуждаят от реформа. Но не просто „неговата“ реформа. Неговата реформа е разрушителна и опасна по много начини.

Това ми напомня, че не толкова става дума за това дали Тръмп е строг към престъпността; всъщност той иска да бъде строг към враговете си. А това е съвсем различно от това да бъдеш строг към престъпността, защото за това се изисква много по-интелигентно мислене. Това е много по-трудно, отколкото просто да извикаш Националната гвардия и да ги разположиш на Мол.

Авторът е колумнист в The New York Times.