Практически цялата политическа кариера на лидера на ГЕРБ е изпълнена с обръщения-предупреждения към него да преосмисли и да промени основанията на своята безпрецедентно голяма власт в България през последните почти две десетилетия.
Тези предупреждения са произтичали от факта, че значителен брой българи, които не са привърженици на ГЕРБ, през годините практично са оценявали потенциала на Борисов като политически лидер в една страна, в която продажната болшевико-русофилия е неотстраним тежък камък „на врата“ на националния интерес, а срещу нея от три десетилетия и половина имаме незряла, пъстра и нарцистична коалиция от прозападни демократични фракции, заети през повечето време да вдигат шум и да
огласяват властови претенции, но след 2001 г. неспособни да се издигнат до нивото на национална алтернатива на статуквото.
В тази среда съществуването на партия като ГЕРБ, съчетаваща значителна обществена популярност с конструкция на разгърната клиентелна мрежа може да бъде както възможност, така и сериозен проблем за политическото развитие на страната.
Възможностите са фокусирани преди всичко върху ролята на ГЕРБ като политически център, способен да маргинализира преките властови претенции на кремълската пета колона в българската политика и да осигури относително последователна проевропейска политика на държавата.
Поне доколкото получаването на еврофондовете изцяло и навреме е важна част от подобна проевропейска политика. Базисният проблем, свързан със съществуването и властта на ГЕРБ е другото лице на тази партия – публичен гарант за властта на посткомунистическата олигархия върху българската държава, чрез неформална коалиция на ГЕРБ с основния политически посредник на мафията в посока завладяване на държавата – ДПС.
Но по своята същност тази мафиотска олигархия е основнияj инструмент за гарантиране интересите на Москва и на руската олигархия. Така „с едната ръка“ ГЕРБ спира похода към властта на политическата пета колона на Русия, а „с другата ръка“ съдейства за гарантиране на нейните интереси през йерархията на олигархичния контрол върху завладяната българска държава.
Тази противоречива политическа идентичност на ГЕРБ естествено поражда непрекъснати конфликти в упражняването на държавната власт.
По време на първия си мандат Борисов на практика спря реализацията на продажния „голям шлем“ на Първанов за пълно и дългосрочно овладяване на българската енергетика от страна на руската мафия и държава.
Спрян бе проектът за АЕЦ Белене, отменен бе проектът за нефтопровода Бургас-Александруполис, а търсенето на природен газ в българския черноморски шелф бе предоставено на френската компания Тотал.
Вбесените корпоративни елити на руската енергийна мафия организираха срещу управлението на ГЕРБ преврата от зимата-пролетта на 2013 г., политически оглавен в България от … корпоративния връх на същото ДПС…
В интервю с Борисов година по-късно македонският журналист Васко Ефтов го попита:
– „Г-н премиер, вас турците от ДПС ли ви свалиха от власт? Много странни турци имате – „руски турци“, не ли г-н Борисов…?“
Но спирането на „големия шлем“ никак не попречи на Борисов десетилетия наред да поддържа отлични топли отношения с върха на руския „Лукойл“ в България.
Странната позиция на лидера на ГЕРБ спрямо президентските избори от 2016 г. пряко доведе до един от най-големите и най-опасни провали на България в десетилетията след 1989 г. – избирането за президент на Румен Радев. През 2018-2019 г. Борисов подписа с Путин и Ердоган т.нар. договор за българската тръба на Турски поток (наследник на Южен поток), за политическо благозвучие наречен „Балкански поток“…
Това е Борисов – с едната ръка стиска и пази, а с другата – пуска вълка в кошарата.
С течение на времето, през безпрецедентните три премиерски мандата, ролята на Борисов и неговата партия като гарант на една противоречива центристка – клиентелистка политика постепенно се измества все повече в услуга на посткомунистическата олигархия и нейния поход за пълно завладяване на държавата.
Фалитът на КТБ, монополът върху обществените поръчки за „свои хора“, прикупуването на цели йерархии в администрацията, службите за сигурност, правосъдието и в представителните институции на държавата – всичко това се случва благодарение на неформалния тандем между елита на ГЕРБ като публично лице на властта и корпоративната пирамида на олигархичната мафия зад ДПС.
Реалната структура на обществената власт в България – руски олигархичен контрол през сътрудничество с българската корпоративна олигархия и овладяване на българската държава, влиза във все по-пряк конфликт с декларираната държавна и обществена идентичност на България като страна член на институциите на демократичния свят – ЕС и НАТО.
През второто десетилетие на нашия век Борисов уверено балансира между руско-олигархичното задкулисие на реалната власт в България и своите отношения с върховете на ЕС.
Специалните му отношения с Ангела Меркел – ключов посредник между малодушна Европа и арогантна Москва в търговията и в геополитиката – облекчава тази посредническа игра на лидера на ГЕРБ.
В крайна сметка, Борисов прави в България това, което Меркел прави в Европа – смесва олио и вода в странната емулсия на демократична политическа система, овладяна от наглия реваншизъм и мафиотска безскрупулност на Кремълския диктатор.
Тук въпросът не се свежда до разделението „русофили-русофоби“. Както казахме, Борисов успешно държи пряката политическа прислуга на Москва извън центъра на властта в България. Проблемът тук е във факта, че една демократична система, основана на правова държава е несъвместима с мафиотската азиатщина на руското олигархично, авторитарно и пропагандно-хибридно нашествие.
България от 35 години строи демокрация без правова държава – няма ли кой да се обади на „Гинес“!
Българският хибрид от демократична институционална повърхност и брутална олигархична диктатура е тази взривоопасна смес, която няколко пъти влиза в дълбоки кризи – „гърми“ под напора на мафиотската наглост, сблъскала се с общественото недоволство и протест. Бойко Борисов имаше шанса да извлече уроците на кризата от 2013 г., която чудотворно го върна на власт. Той не го направи и затова трябваше да се изправи пред обществото в ролята на обвиняем през 2020 г.
Както вървят нещата, не можем да изключим риска от това Борисов в скоро време отново да бъде поставен в тази роля на обвиняем – въпреки сериозните постижения на настоящето упрвление: Шенген, еврозона, еврофондове и изпълнение на пакта за възстановяване и развитие. Прав е Желев – тук е мястото на „лъжицата катран“, която Борисов къде доброволно, къде „доброзорно“ изсипва в „кацата с мед“. Тази лъжица се нарича „ново начало“ и превръща ГЕРБ и нейния лидер в преки заложници на похода на „феномена“ към абсолютната власт в България.
„Феноменът“ граби, изнудва, праща мутри, завладява капия след капия – лицето на отговорността за всичко това се казва Бойко Борисов и ГЕРБ. Защото Борисов и ГЕРБ са на власт, защото те носят публична отговорност. Защото и най-добронамерените критици на статуквото няма към кого другиго да се обърнат за да поискат сметка, освен към Борисов и ГЕРБ. „Феноменът“ само подкрепя – той е зад кулисите, на сцената говори властно, утвърждаващо, но неангажиращо. Ако падне правителството – това не е неговото правителство…
В сблъсъка между легитимни публични роли и задкулисни роли на срамна зависимост и подчинение, изгаря политическия кредит на Борисов – изгаря буквално месеци след като неговата партия излезе от кризата на 2020 г. и се ре-легитимира като водеща политическа сила. „Феноменът“ комфортно вилнее зад широката фасада с надпис „ГЕРБ“, а на тъч линията загрява изпълненият с ненавист и реваншизъм обитател на Дондуков, чиято кариера започна на практика с мълчаливата – макар и кой знае как изтръгната – благословия на Борисов. Сблъсъкът между тримата не може да трае вечно.
В задаващата се поредна политическа криза един от тях ще „изгори“ и ще разчисти терена за прекия двубой между другите двама. България се движи по траекторията на нарастваща заплаха от открита политическа диктатура. В тази ситуация е време да видим дали ГЕРБ и нейният лидер могат още веднъж да изиграят своята класическа роля на основна сила в центъра, която не поражда особени симпатии с идентичността си на клиентелистка пирамида, но която е в състояние поне частично да предотвратява авторитарната концентрация на все по-разпасалата се олигархия, на все по-арогантната пета руска колона в българската политика.
Коментарът е публикуван във Фейсбук профила на автора. Заглавието е на редакцията на ДЕБАТИ. БГ.
