Да се направи обобщение на изтеклата година е винаги предизвикателство, защото по необходимост се прави избор между събитията. Този избор винаги ще изтъкне едно и ще пренебрегне друго, но това е част от риска.
Годината започна със сравнително благополучното българското председателство на Съвета на ЕС, но завърши с поредица от разнообразни протести, искащи „смяна на системата“. Очакването, че шестте месеца на председателството ще укрепи стабилността на правителството и ще потисне протестите не се оправда. Правителството всъщност се оказа много по-уязвимо и нестабилно, отколкото се смяташе. Бързи оставки на министри, оправдани с „поемането на отговорност“, остри противоречия в „малката коалиция“ на „Обединените патриоти“, скандали с неправомерно предоставено жилище на финансовия министър или неоправдани пътувания на туристическия министър, скандални публични изяви на заместник-премиер, обиждащ майките на деца с увреждания – всичко това публиката започна да приема като нещо обичайно. Но именно, защото се превърна в нещо обичайно, това разпали и гнева на множество протести.
Годината имаше всички изгледи да бъде година на мащабна политическа криза. От една страна управляващата коалиция се разклати заради напрежението между „патриотите“, от друга страна разнородните протести започнаха да конвергират, да се сливат и постепенно да търсят общ терен за формулиране на искания за радикална промяна на начина на управление. Протестите на майките на деца с увреждания, на еколозите, на засегнатите от цените на горивата, на „малките“ вероизповедания, на многобройни групи работници в различни сектори на индустрията имаха всеки специфични искания, но всички изразяваха гняв от управлението, което не само бавно и с нежелание се заема да решава конкретните проблеми, но си позволява и да наставлява управляваните с едно все по-неприемливо високомерие. Този натрупан гняв затихна с настъпването на зимата и наближаването на коледните празници, но причините за него остават.
Годината беше белязана и от забележителна активизация на опозицията, най-вече от страна на БСП, но и ДПС не остана много назад. Активизацията се прояви най-вече в остра критика на управлението и поемането на курс към предизвикване на предсрочни избори. Парадоксът е, че макар множество проучвания на общественото мнение да показват сближаване на равнищата на подкрепа за двете най-големи партии, това е защото доверието в управляващата партия ГЕРБ намалява, но доверието в опозиционната БСП не нараства. Ситуацията изглежда като отхвърляне на сегашното управление, но липса на очакване за ново. Това може да бъде взривоопасно, защото съдържа риска от бързото изстрелване на някой нов политически проект, способен да се възползва от натрупания гняв, но белязан с обичайната за всички популисти идея, че най-сетне „народът ще поеме нещата в ръцете си“. И още един парадокс – президентът беше поставен в ситуацията на „говорител на гражданството“, именно защото гражданите не виждат своите говорители сред действащите политически партии.
Опитвайки се да запази престижа си, правителството предприе няколко медийни операции: подхвана поредица от атаки срещу президента (било за „руската връзка“, било за колата на съпругата му, било за „опозиционното“ му говорене); арестува знакови фигури на олигархията (без гаранции, че в съда нещата ще протекат, както се очаква от публиката); дори увеличи мащабно правомощията на Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество (КПКОНПИ), превръщайки я в много опасно оръжие, но с потенцията да се използва срещу неудобните.
И най-сетне, годината беше белязана от две решения, поставящи България в една по-лоша компания: отхвърлянето на Истанбулската конвенция (като несъответстваща на българската конституция) и отказа за присъединяване към Пакта на ООН за миграцията. Истерията около двата документа, чиято действителна цел е борбата с насилието срещу жените и регулирането на миграцията в световен мащаб, възбуди негативни страсти в българското общество, засили поляризацията и конфликтите между различни групи граждани, успешно отклони вниманието на самото управление и неговите проблеми. Накратко – годината беше белязана от успешното прилагане на принципа „Разделяй и владей“.
