Преди 27 години, на 10 януари 1997 година, България преживява едно от най-запомнящите събития в новата си история – обсадата на Народното събрание от протестиращи българи, последвана от побой над невинни граждани от страна на полицията. Това е и началото на края на управлението на Българската социалистическа партия. Именно на тази историческа дата България реално се отказва от комунизма и започва натовския и европейския си път.
ДЕБАТИ.БГ припомня текст на Георги Даскалов от архива:
През лятото на 2020-та мнозина търсиха паралели на протестите от миналата година с тези през 96-97-а. Дори някои хора ми изпращаха снимки, за да ме убедят, че ситуацията е същата, но не бях съгласен.
Бях на протестите преди 25 години; бях и на сегашните. Има прилики, но разликите ми се виждат по-значими.
През 96-97-а имаше финансова, икономическа и продоволствена криза, пряк резултат от некадърното и корумпирано управление на БСП на Жан Виденов. Няколко банки фалираха (или бяха фалирани), парите на хората се обезцениха, практически бяха откраднати от върхушката. Нещо като КТБ, но умножено по 10.
По магазините липсваха стоки от първа необходимост – хляб, мляко, месо, цигари, а каквото го имаше, струваше майка си и баща си. Например един матрак струваше 250 000 лева, което беше годишната ми заплата като криминален репортер във вестник „Демокрация“.
България беше в тотална международна изолация. НАТО като перспектива изобщо не съществуваше, а ЕС беше някъде в далечното бъдеще, нещо като сега за Македония, дори още повече.
В управляващата партия Жан Виденов си отиваше и течеше безпощадна битка за власт.
Президентът Жельо Желев караше последните си дни на мандата, а новоизбраният Петър Стоянов още не беше положил клетва.
Но най-важните разлики между 96-97-а и 2020 бяха две. Първо, имаше висока степен на обществено съгласие, че така повече не може. И второ, имаше политическа сила, която беше в състояние да поеме отговорност и да води страната – СДС.
През 96-а въпросът беше не толкова кой ще смени БСП. Всички, дори и комунистите, разбираха, че идва СДС. Основният въпрос беше да бъде спряно свободното падане. Политическата програма също беше ясна – България да заприлича поне малко на западна страна.
Което и се сбъдна, четвърт век по-късно България в една или друга степен е по-близо до западния модел – с всички негови недостатъци и с нашата неспособност да поддържаме докрай онова, което изкара хората по площадите тогава.
Но не беше лесно.
Страхът за бъдещето и волята да променим живота си даде енергията на протестите от зимата на 96-97-а. Кулминацията беше на 10 януари 1997, когато около Народното събрание се събраха над 100 000 души и искането им беше съвсем конкретно – БСП да си отиде и да има избори.
И аз бях там вечерта на 10 януари, на задния вход на парламента. По работа, но и по убеждение.
Вечерта полицията отблъсна опита на протестиращите да влязат в Народното събрание със сълзотворен газ, след което очите ми течаха дни наред.
А през нощта полицията преби останалите хора пред парламента по начин, по който, ако днешните стандарти се прилагаха и имахме такива гласове защитници на правовия ред, днес щяхме да закрием държавата.
Но не я закрихме, а погледнахме напред.
Сега, на нас, които бяхме там тогава, всичко изглежда като пише готово, казано и изговорено. Но изглежда, че наистина паметта ни е къса.
Всичко, което в момента имаме като даденост, не е паднало от небето. И няма гаранция, че винаги ще го има.
Това е и приликата между тогавашните протести и миналогодишните – енергията. За съжаление, само енергия не стига.
Трябва и да знаеш какво искаш.
