Много години след като великият художник Камал уд-Дин Бехзад е разглеждал улиците на Херат, сегашните художници в родния му град в Афганистан черпят вдъхновение и утеха от признанието на ЮНЕСКО към неговото творчество, съобщава АФП.
На червен килим с кръстосани крака, художникът Мохамад Юнес Кане внимателно изрисува детайли, като гривата на кон или мънистата на колие, с помощта на много фина четка.
„Когато създавам, се връщам 500 години назад, към живота в Херат от онези времена“, когато Тимуридската империя е подкрепяла творци като Бехзад“, разказва Кане с усмивка.
На 45 години, Кане е миниатюрист от тийнейджърска възраст и черпи вдъхновение от стила на Бехзад, който е оказал влияние и на френския художник Анри Матис.
Съвременник на италианките Леонардо да Винчи и Сандро Ботичели, Бехзад задава нова естетика в Херат, преди да се премести в Табриз, днешен Иран.
За да отбележи неговото „живото културно изразяване“, ЮНЕСКО добави стила на Бехзад в Списъка за нематериално културно наследство през декември м.г., припомня АФП.
Това признание беше „наистина радостно съобщение“, дойде „в период на тъга и сериозни предизвикателства“, коментира Кане.
След завръщането на власт талибаните през 2021 г. и наложените ограничения по ислямски закони, много от художниците напуснаха Афганистан, отбелязва АФП.
Кане затвори галерията си и работи от вкъщи, тъй като клиентите му почти изчезнаха, а изложби не се провеждат. Понякога изкачва хълма до бялата гробница, предполагаема гробница на Бехзад, където намира покой.
Много жители на Херат упрекват новите правила за забрана на изобразяването на човешки лица, което често се среща в произведенията на Бехзад. „Това е много тъжно, защото Херат гордо носи името на Бехзад“, споделя местен жител, пожелал анонимност поради опасността за безопасността си.
Ахмад Джавид Заргам, бивш ръководител на местния културен център, отбеляза, че преди Бехзад картините не притежавали „душа и характер“.
„Той е запечатал сцени от живота на хората, включително минувачи, дервиши, учещи деца и работници заети с архитектура“, добави Заргам пред АФП.
В централната джамия на Херат, покрита с керамични плочки, се открояват фини флорални и геометрични мотиви от Бехзад.
Произведения на Бехзад могат да бъдат намерени в известни институции в чужбина, включително в Музея на изкуствата „Метрополитън“ в Ню Йорк, Британската библиотека в Лондон и Музея на двореца „Топкапъ” в Истанбул.
Специалистът по миниатюрно изкуство, Майкъл Бари, подчерта, че лишаването на хората от тяхното културно наследство е „върховна несправедливост“, отбелязва АФП. Той е „напълно наясно с грижата, необходима за опазването на тези деликатни произведения“, които лесно могат да бъдат повредени при излагане на светлина.
С оглед на предизвикателствата, свързани с връщането на произведенията на Бехзад, Бари ги възпроизведе през 2017 г. за изложба в цитаделата на Херат.
Въпреки това, местните жители вече не могат да се наслаждават на наситените и красиви цветове на „ дървото на живота“ – символ, често рисуван от Бехзад, тъй като вратата на цитаделата е заключена. Въпреки че признава значението на наградата от ЮНЕСКО за изкуството на Бехзад, местната културна институция не предостави обяснение за затварянето си.
Бари подчерта важността на Херат, наричайки го „световна столица на изкуството, поезията, музиката, философията и математиката. Флоренция на ислямския свят”.
„Най-ключовият център на ислямската цивилизация през 15-ти век подкрепяше фигуративното изкуство“, добави той.
Днес, обаче, в цитаделата лицата, изобразени на стените, разказващи историята на града, са боядисани в черно.
Група жени се събира в ателие, за да рисуват миниатюри върху стъкло или хартия, продавайки творенията си основно чрез социалните медии или на познати.
Признанието от ЮНЕСКО вдъхнови 24-годишната Париса Нарван, която не успя да получи стипендия и да участва в международни изложби поради трудности с визите. Художниците имат нужда от възможности, „включително чуждестранни изложби и финансова подкрепа“, казва тя.
За 22-годишната Азия Арнаваз, времето, прекарано в създаване на миниатюри, е форма на терапия. „Когато работя, чувствам, че съм напълно освободена“, споделя тя пред АФП.
