Историята на Движението за права и свободи (ДПС) е изключително интересна и показателна за преходния период в българската политика. Наивно е да се смята, че партията някога е следвала последователно лява или дясна идеология — основната ѝ движеща сила винаги е била етническото обединение. Първоначалната ѝ цел беше да защитава човешките права на малцинствата, особено след Възродителния процес, но с времето тази мисия се изроди в защита предимно на икономическите интереси на тесен политико-олигархичен кръг.
Това се вижда особено ясно в смесените райони, където партията последователно изгради локални мрежи от влияние. Бавно, но целенасочено, нейни членове и близки до тях лица започнаха да овладяват общините и свързани с тях бизнеси, които разчитат на достъп до общински и държавни ресурси.
Този модел стана възможен, защото ДПС в продължение на години поддържаше непропорционално голямо парламентарно представителство. Това се дължеше на факта, че българските турци гласуваха почти монолитно за партията, докато избирателите от български произход бяха много по-фрагментирани и често апатични към изборите. Така, благодарение на концентрираната подкрепа, ДПС успяваше да получава двойно по-голямо политическо представителство, отколкото би било логично в една наистина пропорционална система. Това ѝ позволяваше да играе ролята на балансьор в парламента — позиция, която обаче обслужваше предимно икономическите интереси на партийния елит, а не реалните проблеми на обикновените избиратели, включително самите български турци.
В продължение на близо 35 години този модел функционираше относително стабилно, докато не настъпи вътрешен разлом. „Феноменът в българската политика“, както самият Ахмед Доган го наричаше — Делян Пеевски — реши да овладее партията и на практика да я отнеме от нейния създател. Това доведе до дълбоко разцепление в ДПС. Около Пеевски се обединиха по-прагматично и икономически ориентирани кадри, а около Доган се консолидира ядрото, което вижда партията като носител на етническа идентичност и културна самобитност.
При съставянето на настоящото правителство, лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов все още не беше готов да приеме Пеевски като официален партньор, заради наложените му санкции от САЩ и Великобритания. Вместо това бяха потърсени хората на Доган, които се включиха в парламентарната подкрепа за кабинета „Желязков“ с надеждата за политически реванш — нещо, което вероятно им е било и обещано. Това обаче не се случи. Във Вашингтон вече има „нов шериф“, както обичат да казват самите американци, и рискът за нови санкции над български политици е сведен до минимум. Така правителството получи свободата да се опре открито на Пеевски.
При това положение хората ма Пеевски, заедно с ГЕРБ-СДС, БСП и ИТН могат да работят далеч по-спокойно заедно и „доганистите“ се превърнаха в напълно излишна политическа тежест.
В тази нова конфигурация хората на Пеевски, заедно с ГЕРБ-СДС, БСП и ИТН, могат да работят далеч по-спокойно. А „доганистите“ постепенно се превърнаха в излишна политическа тежест. През последния месец стана видно как правителството открито започна да провокира кръга около Доган, в услуга на интересите на Пеевски. Логичният завършек настъпи вчера, когато хората на Доган обявиха, че напускат мнозинството, подкрепящо правителството „Желязков“.
Важно е да се отбележи, че кабинетът няма да падне в резултат на това — подкрепата на Пеевски остава стабилна, а ИТН и БСП нямат интерес от предсрочни избори, след като вече са получили своите „играчки“ под формата на министерски постове и достъп до властта.
Остава въпросът какво предстои за самото ДПС и за последователите на Ахмед Доган. Ясно е, че партията ще претърпи катарзис. Най-вероятно ще се стигне до смяна на ръководството с по-млади и политически по-убедителни лица — нещо, което самият Доган вече загатна. Настоящото ръководство, излъчено прибързано, не успя да вдъхне доверие и да обедини електората.
Най-същественият въпрос за България обаче е: дали избирателите на ДПС, и особено българските турци, ще изберат пътя на демократичното и проевропейско развитие, или ще предпочетат по-лесния, но рисков път към открито етническата партия?
