Начало Водещи Увеличаването на минималната заплата изсмуква работна ръка от частния към държавния сектор

Увеличаването на минималната заплата изсмуква работна ръка от частния към държавния сектор

54
предприятия, Красен Станчев
на снимката: Икономистът Красен Станчев

От 2020 г. притокът на хора от чужбина към България е по-голям отлива. Причината първоначално е пандемията, забраните за придвижване, затварянето на предприятия за дълги периоди. Но ръстът на изкуствения прираст се запазва и през следващите четири години, частично поради войната на Русия срещу Украйна. Търсенето на работна сила в частния сектор остава високо.

Разходите за образование и обучение, за да бъдат заети вече налични работни места или за да бъдат създадени нови работни места в частния сектор и неправителствените организации, със или без схеми за бюджетна подкрепа (както от ЕС, така и от държавния бюджет), вероятно ще нараснат.

Сред причините е увеличението на средната и минималната работна заплата с 12-13% през следващите три години и поради общия принос на международните фактори за повишаване на цените, по други причини – глобална несигурност, чисто регулаторни, свързани с политики, блокирани индустриални разходи (за електроенергия и пр.), отлагано с години либерализиране на цени и поради пренареждане на глобалните вериги за доставки.

Политически разходи по повод възникването и създаването на заетост

Годишното увеличение на тези разходи е приблизително 15%. И тази тенденция вероятно ще се запази, въпреки някои положителни развития, какъвто е например положителният миграционен поток след 2020 г.

Вероятността на запазването на разходите по създаване на работни места е следствие на няколко групи предизвикателства пред трудовия пазар на България.

Част от стопанските предизвикателства, свързани с недостига на работна ръка в България са типични за страните с висок доход – спад на естествения прираст, динамика на иновациите и изоставане на предлагането труд в отрасли, където се търси високо ниво на компетентност.

Други имат дългогодишна история, свързана с демографските процеси (от 60-те години на миналия век насам), миграцията (външна и вътрешна) и отрицателните въздействия от регулирането на договорите за работа и пазара на труд.

Трети имат високи политически разходи, т.е. разходи по създаването на правила, институции и организации или по блокирането на такова създаване. Тук спадат правилата по уредба на минималната работна заплата, колективните трудови договори, разрешенията за работа на чужденци, промените в групите бенефициенти на правителствени програми, регулирането на договорите за работа на непълно работно време и др. подобни.

Към четвъртата група предизвикателства се отнасят правителствените политики за подпомагане на заетост. Те често не отчитат местните особеностите на създаването на работни места, не обръщат внимание на потребностите на общини с висок процент на хората извън-заетост-образование-и-обучение (ИЗОО), уязвими малцинства и етнически групи (преди всичко роми и турци).

Междинен вариант на регулиране на търсенето и предлагането на пазара на труд е политиката за

подпомагане на търсенето с внос на работна сила,

с трудова или по-скоро икономическа имиграция. За нея призовават отдавна всички гилдии и универсални бизнес съюзи.

В пролетната макроикономическа прогноза на министерството на финансите за 2024 г. също се признава, че има два реалистични източника на нова заетост – постоянно намиращите се извън заетост (ИЗОО, малцинства и общини-области с ИЗОО не се споменават) и вносът на работна сила, приемането и устройването на работа на чужденци.

Последните три групи проблеми са нетривиални именно с политическите си разходи.

По-лесно се учредяват нови изисквания, правила на стопанско поведение и регулаторни институции, които обещават блага и доходи за чужда сметка. Много по-полезно би било създаването на правила, които подпомагат свободата избора и естествената среща на търсенето и предлагането на човешки капитал на пазара на труда.

Тогава новата заетост възниква естествено, а договорите за нея (включително възнагражденията) не биха покривали политически разходи.

Казаното важи както за български, така и за европейски политики в области свързани със заетостта.

Някои подробности

Типичен, многократно коментиран случай, е промяната на правилата за определяне на МРЗ. От 2021 г. насам нововъведеното правило „50% от средната брутна заплата“ увеличава политическите разходи за договарянето ѝ.

Например работодателите обосновават несъгласието си с конкретния размер на МРЗ за даден период, профсъюзите искат увеличението по различни поводи, правителството следва правилото, а политиците, които са го въвели, го използват за самореклама.

Това правило противоречи на духа и буквата на проекто-директивата на ЕС за Европейска МРЗ, която изисква преди всичко отраслово договаряне на размера ѝ.

Макар и проектът да има безброй недостатъци и да създава рискове пред пазара на труд,

подходът на ЕС е по-разумен от автоматичното определяне на МРЗ в България.

Увеличаването на заплатите в държавния сектор е по-сигурно, поне до време, от подобни увеличения в частния сектор. Там заплатата се финансира от данъкоплатците и не зависи от производителността на труда.

В частния сектор увеличенията на заплатите зависят от печалбите,

производителността и конкурентността на предприятието. И те биват непрестанно предизвиквани от международната (балканска, европейска и глобална) конюнктура, цени, иновации, разходи за труд и динамика на производителността.

Един от ефектите на автоматичното увеличение на МРЗ у нас е изсмукването на работна сила от частния към държавния сектор и намаляването на броя на хората, които работят за себе си – индивидуални предприемачи, еднолични търговци и семейни бизнеси.

Цитираната прогноза на Министерството на финансите констатира, че „високият ръст на реалните доходи се дължи главно на увеличението на заплатите в публичния сектор“, което, наред с повишаването на разходите за доставки и недостига на работна ръка, е увеличило разходите за труд на работодателите от частния сектор (особено в машиностроенето).

За да продължи да работи и да удържа конкурентност и човешки капитал, частният сектор или трябва да замени работниците с машини (за което се изискват често нетривиални усилия), или трябва да вдигне възнагражденията. След това ръстът на възнагражденията в частния сектор се използват от работещите в държавния и от профсъюзите като аргумент за вдигане на заплатите в държавния сектор.

Понеже МРЗ се използва като критерий за определяне на други възнаграждения, помощи, държавни и съдебни такси, както и на стипендии в средното и всички степени на висшето образование, автоматичният ѝ ръст увеличава и тях.

Ефектът е по-високи разходи за достъп на правосъдие, до т.нар. публични услуги и до образование (поне в държавните училища и университети).

От 1960 г. до днес: някои статистически закономерности

Отрицателният прираст на населението е един от факторите за търсенето и предлагането на съвременния пазар на труда. Обяснението на тази динамика е следното.

Общото търсене на работа е приблизително стабилно, докато населението намалява от 7.8 млн. в края на 2003 г. до 6.5 млн. в края на 2022 г.

Тази тенденция не е нова. За период от приблизително 30 години, от 1995 г. насам, детското (до 9-годишна възраст) и тийнейджърското (10-19-годишна възраст) население на България постоянно намалява съответно с почти 1/3 и с почти половината.

В абсолютни числа: децата намаляват от 963 на 634 хил. души,

а броят на тийнейджърите се увеличава от 1.2 млн. на 669 хил. души.

Доц. Стоянка Черкезова за ДЕБАТИ: Подобряването качеството на живот не води задължително до по-висока раждаемост

Единствената възрастова група, която нараства значително през периода, е тази на над 70-годишните: от 778 хил. на 1.03 млн. души.

Намаляващият темп на прираст на населението е дългосрочна тенденция: последният най-висок темп на прираст от 0.96% е регистриран през 1961 г.; най-високият през 80-те години е 0.4% в началото на десетилетието, но преминава на отрицателна територия през 1988-1989 г.; след 1990 г. темпът остава постоянно отрицателен, като има няколко сравнително резки спада на прираста на населението през 1990 г. (-1,8%) и 2002 г. (-2,2%), а най-резкият спад се случва през 2020 г. – -6,2%. Горната графика на DATACOMMONS обобщава дългосрочния демографски фон на пазара на труда в България през 2024 и 2025 г.

През последните години е мода българските политически деятели да говорят за демографска „криза“ или „катастрофа“. Всъщност обаче става дума за продължителен процес, разгръщащ се в различни обществени условия.

Спадът на естествения прираст на населението на България от 1960 до 1998 г. се дължи на статистически установения факт, че абортите са постоянни и много повече от родените деца. Но това е само статистика.

Всички специалисти, с които съм обсъждал темата, са на мнение, че официалната статистика не е засичала поне 10-15 на сто от реално извършените аборти. Причините за това положение не са изследвани задълбочено.

Макар вече да има опити за такъв анализ. Тъй или инак е ясно, че хората са предпочитали да имат и отглеждат много по-малко деца, отколкото са могли по чисто биологични причини.

През втория период, за който също няма много задълбочени изследвания, намаляването на населението има други причини.

Основната от тях е емиграцията,

обстоятелството, че не малко хора предпочитат да живеят някъде, където очакват (често с основание), че ще живеят по-добре. Другата причина е общата статистическа закономерност, разкрита преди години от Ханс Розлинг, че с увеличаването на доходите раждаемостта намалява и че тази закономерност не зависи от религията или културата.

Обвинението срещу готовността на хората да създават и отглеждат деца или липсата на такава готовност не е коректна и съдържа хем скрит морален упрек, хем е повод политиците да създават обществена тревога, за да предлагат себе си и своите идеи като начин на преодоляването на тази тревога.

Множат се политическите предложения за повишаване на раждаемостта. Дори някои политики в това направление да имат шанса да са успешни, те могат да дадат известен резултат на пазара на труда най-рано в период след 20 години, но по-вероятно – след няколко поколения.

В същото време, коефициентът на раждаемост на България през 2022 г. изглежда по-добър от този на повечето страни от ЕС и страни кандидатки за членство в ЕС, само в Грузия, Франция и Румъния изглежда по-добър.

Външни оценки на пазара на труда в България

През 2022 г. доклад на ОИСР за пазара на труда в България обобщава предизвикателствата в следните основни точки:

– „България е страна с най-бързо намаляващо население в света“, според статистиката на ООН за населението;
– От 2012 г. насам страната е загубила повече от 6 % от населението си и „ще продължи да се свива, като прогнозите са за загуба на почти една четвърт от населението до 2050 г., при очаквано намаление от 4 % средно за Европейския съюз“;
– „Тенденцията за намаляване на населението в България започна през 80-те години на миналия век и повратна точка не се вижда“;
– „Очакваното намаление на населението през следващите три десетилетия ще се дължи изключително на по-малкия брой деца под 15 години (-26%) и на намаляването на населението в трудоспособна възраст (-30%), докато броят на лицата над 65 години се очаква да нарасне (+3%)“.

Данните на Евростат показват, че

а) между 2015 г. и 2023 г. населението ще намалее със 731 хил. души, от 7.178 млн. души на 6.447 млн. души, и

б)че България е една от малкото държави в ЕС, които регистрират висока загуба на население след 2020-2021 г. Това става поради не особено далновидна политика за справяне с пандемията от CIVID-19.

С други думи, по отношение на фундаменталните фактори на пазара на труда България изглежда по-предизвикателна от всички страни от ЕС; тази ситуация вероятно ще се отрази негативно на цялостното благосъстояние и жизнения стандарт. И изисква специални усилия за привличане към заетост на представители на „резервната армия работници“.

А те, както стана дума, са възрастните хора над 65 години, но и онези, които наближават пенсионна възраст, ИЗОО или чужденците.

Анализът е публикуван в „Икономически живот„. Заглавието е на редакцията на ДЕБАТИ.БГ.