Докладът на Марио Драги твърди, че Европа изостава от САЩ и Китай по темпове на растеж. Трябва ли да пожертваме качеството на живота си, за да растем по-бързо?
Европа е направила през годините много неща в името на икономическия растеж. Още в края на 1950-те северните страни възприеха политика на толериране на имиграцията, отваряйки врати за милиони работници от Юга – Италия, Испания, Югославия, Турция, Африка, както и за техните семейства. Сериозните трудове по икономическа история ясно посочват причината: мигрантите носят със себе си растеж. А Европа го искаше.
След началото на 1980-те, пак в името на растежа, бяха демонтирани много от достиженията на европейската социалдемокрация. С приватизация на инфраструктурни активи, обезсилване на профсъюзите и прехвърляне на публични услуги на частни изпълнители беше „вдъхнат импулс“ на икономиката и брутният вътрешен продукт нарасна; ефектите от този растеж върху обществената хармония и качеството на живота не са толкова популярни.
Падането на комунистическия режим осигури солиден безплатен обяд. Но към началото на века Старият континент отново огладня – и започна да търси растеж извън своите граници. Вълните за разширяване на Евросъюза през 2004 и 2007 г. не бяха нещо много по-различно от осигуряване на нови източници на работна ръка и нови пазари за старите членки. Глобализацията, тоест изнасянето на производства към региони с евтин труд и заливането на неукрепнали икономики със западни промишлени стоки, в съчетание със западен капиталов диктат, също изиграха своята роля.
Накрая, в стремеж да подсигурят с евтина енергия своите машини на растежа, европейските лидери се прегърнаха, пък и целунаха, с всички възможни богати на ресурси диктатури. Русия, Либия, Азербайджан и т.н. бяха обявени за „негодници, но наши“ и докато нефт, газ и куфарчета с милиони се придвижваха на северозапад, в южна и източна посока се връщаше едно да не кажем одобрение, но поне мълчаливо приемане на брутални режими.
Защо Европа се стреми към растеж? Първо, заради голямата политическа и икономическа роля на европейския банков сектор: където има кредит, там трябва да има и растеж. Второ, заради по-развитата й социална политика и активизъм. Някои казват, че без икономически растеж, т.е. достатъчна печалба на капитала, хората в Европа ще трябва да се простят със социалните си привилегии. Но монетата има две страни: също и за да не посягат хората на печалбите на Големия Капитал, диаметърът на „тортата“ постоянно трябва да се увеличава.
Съществува и трето обяснение за растежната мания на Европа. Късчето земя между Атлантика, Средиземно море и Северния Ледовит океан, подпирано от Русия и Турция, не съществува изолирано на този свят. Дори Съединените щати, това европейско производно и естествен съюзник, не желаят равнопоставен конкурент в лицето на обединена Европа. Какво да говорим за арабите, руснаците или Китай? В свят, в който всеки се е втурнал да расте като пъпчив пубертет, ако стоиш на едно място, изглеждаш обречен.
Какво е Зелената сделка на Европейската комисия, ако не точно „сделка“? Залогът е, че изморените европейски промишлени предприятия ще могат да обновят производствените си мощности с нови инвестиции, включително с публично финансиране – напълно легално, независимо от ограниченията за държавната помощ, налагани от Световната търговска организация. Защото целта е благородна: справяне с климатичната криза и декарбонизация.
Затова и се говори толкова усърдно за „зелен растеж“, а всички предупреждения на научната школа на пост-растежа, че в живия свят всеки организъм или популация растат само до определена точка, се замитат под килима. Ако искате тези дни да напреднете бързо в икономическата професия, насочете се към „зеления растеж“.
На този политически и интелектуален фон, скоро след неуспешни за статуквото европейски избори, се появи докладът на Марио Драги за бъдещето на европейската конкурентоспособност. В този обширен текст се говори за много неща, но фактът, че в написания лично от Драги предговор от 5 страници думите „растеж“ и „нарастване“ се срещат точно 34 пъти, достатъчно ясно показва каква е действителната му цел.
Впрочем никой не крие тази цел. 77-годишният Драги, който пет години бе начело на Италианската централна банка, изкара два мандата като президент на Европейската централна банка и дори година и половина бе на ветровития пост премиер на Италия, посочва в самото начало на своя доклад: „Европа се притеснява заради забавянето на растежа си още от началото на века… Да, нуждата на Европа от растеж нараства… “.
По-горе казахме, че кредитирането и икономическият растеж са неразделни, така че тази гледна точка, изразена от висш банкер, не буди учудване. Но е важно да се отбележат две насоки, които лесно могат да останат незабелязани, в които логиката на Драги не издържа на критична проверка. Не по-малко важно е как ще се изтълкува докладът на Драги – нещо съвсем различно от написаното в него.
Драги сипе критики към сегашното положение на Европейския съюз. Старият континент силно изоставал от САЩ по линия на ръста на производителността на труда – което било лишило домакинствата на ЕС от подобряване на жизнения стандарт през последните десетилетия. В момента производителността на труда в ЕС била едва 80% от тази в САЩ – при това, в конкретния пример, под „ЕС“ не се разбира съюзът от 27 държави, а само ядрото, съставено от 11 държави.
Ниската производителност се дължала главно на изоставането на ЕС в сферата на дигиталните технологии – и била основна причина за оформящата се пропаст между БВП на човек от населението между САЩ и ЕС. Ако през 2002 г. тази пропаст е 15% в номинално изражение и 31% по паритет на покупателната сила, към 2023 г. тя е нараснала до 30% номинално и 34% реално. С други думи, днес на човек от населението в САЩ се пада с 34% по-голяма покупателна сила, отколкото в ЕС.
Подобна разлика е внушителна и изисква политически отговор. Но по-внимателен поглед налага да се усъмним, че разликата между САЩ и ЕС е чак толкова голяма. Сам Драги признава, че неравенството в САЩ силно надвишава това в ЕС: ако в горните 10% от населението на ЕС отиват 30% от доходите, в САЩ делът е около 40%. Тоест, показателите на глава от населението не изразяват толкова „загуба на жизнен стандарт за европейските домакинства“, колкото липса на извънредни богатства като тези на Безос и Мъск. Това ли всъщност е бедата на Европа – недостиг на техно-психопат-милиардери?
Да продължим тази линия на разсъждение с аргументите на самия Драги: той сам посочва, че по-ниското неравенство в ЕС е придружено от по-висока продължителност на живота и по-ниска детска смъртност по сравнение със САЩ и Китай, както и по-стабилно здравеопазване, образование, опазване на околната среда и публично управление. Осем от десетте водещи страни в класацията за върховенство на закона се намират в ЕС.
Не звучи никак зле, но още по-важно е, че тези резултати са постигнати точно във времето, когато и САЩ, и Китай изпреварват ЕС по темпове на растеж. Ако растежът беше наистина толкова важен за „жизнения стандарт на домакинствата“, и САЩ, и Китай през последните две десетилетия щяха да се придвижват към европейското, по-високо от тяхното социално равнище. Реалността е друга: въпреки по-бавния растеж, Европа запазва своята завидна социална структура, докато по-бързо растящите САЩ и Китай си остават социален Див Запад, респективно Див Изток.
Не растежът, а институциите в обществото предопределят качеството на живота. Безброй пъти в историята, растежът е отнемал от качеството на живота на домакинствата, вместо да го повишава. Роденият в Одеса харвардски професор по икономическа история Александър Гершенкрон обобщава, впрочем по отношение на България: „Много високите темпове на растеж почти неизбежно изискват прекомерни жертви от населението“. Да го запомним.
Втората насока, в която Драги не довежда до логичен край своя анализ касае външната търговия на ЕС. Тя открай време е основен източник на растеж на Стария континент. Но времената се менят и външната икономическа политика в света неотклонно се превръща в надпревара между равни. Това, от своя страна, ще лиши европейския бизнес от редица предимства, наследени от колониалния и неоколониалния период с неговия Трети свят.
Интелектуалният елит на ЕС още не е осмислил факта, че ако ЕС продължава да се пази от китайско и всякакво друго търговско проникване, той няма да може да разчита повече на ръст на външните пазари. Предпазването от внос на евтини китайски електромобили означава все по-малко износ на европейски лукс и машини в Китай. Същото касае Африка, Югоизточна Азия, Южна Америка: ако упорства да субсидира фермери и да пази автомобилостроители, ЕС ще трябва да се откаже от значителна част от своя БВП от износ.
Драги е висококвалифициран и отговорен специалист. Докладът му, блестящ в техническо отношение, поставя важни проблеми на организацията и управлението и дава сериозен тласък на дискусията за бъдещето на европейската икономика. Драги например развива концепцията за обща, синхронизирана индустриална политика – забравена от десетилетия заради неолибералния сън, в който бяха потънали европейските народи. Той отново поставя въпроса за емитирането на общи европейски финансови инструменти.
Обществените поръчки в сферата на отбраната, насочвани към европейски предприятия (няма как да не се сетим за българския казус с избора между F-16 и „Грипен“), са друг механизъм, който би помогнал на европейските иноватори. Драги изтъква, че целите по т.нар. зелен преход е невъзможно да се постигнат без публично (!) финансиране в размер на стотици милиарди евро всяка година – ето защо са нужни общите облигации на ЕС.
Но въпреки всичко това, което е голяма крачка напред, Драги остава човек на своето време и представител на своята гилдия: водещ европейски банкер, част от поколението на следвоенния растеж. Повечето от нещата, които Драги препоръчва да направим, действително трябва да се направят, но далеч не за да „оживим растежа“, а за да запазим качеството на европейския живот. А това не са едни и същи неща, независимо че утвърдената школа в икономиката иска да ги представи точно по този начин.
Стигаме до може би най-съществения въпрос: че това, което пише в доклада, може да е точно противоположно на начина, по който докладът ще бъде изтълкуван и използван. В текста си Драги подчертава, че походът за по-висок БВП не трябва да е за сметка на компромиси с нисковъглеродната стратегия на ЕС. Но влиятелните консервативни читатели не желаят подобен извод. Те искат доказателство, че зелените политики са отишли твърде далеч. Искат аргументи за демонтиране на европейския социален модел. Искат дерегулация на капитала. Искат по-ниско данъчно облагане и отслабване на трудовото законодателство.
Драги не им дава нищо от това в доклада си – но какво им пречи да си го вземат сами?
Насим Талеб, авторът на концепцията за черните лебеди, е свръхуспешен писател, статистик и борсов играч, който трудно може да бъде укорен в наивност или еко-левичарски уклони. В един от последните си туитове с присъщата си грубоватост Талеб заяви: „Всички тези тъпи коментари относно растежа не осъзнават, че структурният проблем са свойствата на S-образната крива. Да кажеш „достатъчно“ е всъщност здравословно“.
Всичко живо се ражда, расте и ако има късмет, достига фаза на зрялост. С какво е различна човешката икономика и общество? Не ни ли научи пандемията, че не можем да избягаме от биологичната си същност? Друг е проблемът: кредитът по дефиниция налага икономически растеж. А днешната икономика, особено европейската, е просмукана от дълг.
Анализът е публикуван в изданието „Икономически живот„. Заглавието е на редакцията на ДЕБАТИ.БГ.
