СПЕЦИАЛНО ЗА ДЕБАТИ.бг, Проф. Владимир Чуков: Башар Асад е заложник на Иран и Русия

Проф. Владимир Чуков е роден на 22 април 1960 г. в Атина, Гърция.

Учи във френски колеж в Тунис, а впоследствие завършва Френската гимназия в София. Дипломира се във факултета по обществени науки на Дамаския университет, Сирия.

Преподава в редица български университети.През периода 1995 – 1998 г. е главен редактор на списание „Международни отношения“.

През 1999 г. създава неправителствената организация „Български център за близкоизточни изследвания“, а през 2002 г. – „Център за регионални и конфесионални изследвания“.

Разбрахме за втори сблъсък между руски и американски военни на територията на Сирия. Защо се случи това и какво искат да покажат руснаците на американците?

Да, излезе наяве този инцидент преди няколко дни. Всъщност руска военна част, която идва от териториите, които са под контрола на Режима, се бяха упътили към един от големите нефтени кладенци, нефтени залежи, които са под зоркия поглед на американците. Стигнало се е дотам,  че кюрдите са се намесили, за да разтървават двете страни. Руснаците нарушиха правилата на „играта”, които са установени след изтеглянето на американците от цялата територия, контролирана от кюрдите.

Американците си запазиха контрола върху нефтените залежи. Случката е в окръг Хасеке, а това е по-скоро Рмлан. Там се намира не само голямо нефтено находище, там има инсталации, но там има и голяма американска военна база. Тя е всъщност най-голямата въобще от тези, които останаха под контрола на американците.

Всъщност това не е първият инцидент между руснаци и американци. Преди около 2 год. и половина имаше пак опит за прекосяване на р. Ефрат от части на небезизвестната компания Вагнер. И тогава имаше над 30 руски доброволци, тоест наемници, които бях убити, тъй като бяха установени  правила и те се опитаха  да ги нарушат.

Защо се получи тази история, тъй като няма убити, няма ранени, а просто има изгонени руски военни?  Просто състоянието на икономиката в Сирия е трагично. Последните данни показват, че средната заплата е стигнала до 75 долара. От тази информация стана ясно, че за втори път в история на сирийската икономика, държавата емитира държавни ценни книжа, тоест иска заем от население, което е бедстващо. Това означава, че режимът е по-беден от самите хора.

Икономиката им е тотално смазана и ерозирала и няма как Режимът, респективно Русия, респективно Иран, да не искат да вземат част от нефтените находища, които са под контрола на кюрдите и под контрола на американците.

Американците се оттеглиха от по-голямата част от тези 38 хил. кв. км., които бяха контролирани до преди няколко месеца от кюрдите. Те остана само в стратегическата част – това са нефтените залежи, които са в централната и източна част на Сирия. Има една много стратегическа точка, казва се Танф, който е на най-голямото КПП – тоест магистралата, която свързва Багдад и Дамаск. Там обикновено се придвижват частите на иранците, за да снабдяват с оръжия Хизбула. Те направиха алтернативно КПП в Ал Букамал и Кхаем, и той много често е обект на нападение, както от американски, така и от израелски самолети, тъй като там се пренасочи трафикът на оръжие, муниции, продоволствия и т.н.

Така че, това, което се случи преди дни, е един сблъсък, който е предизвикан по силата на нарушаването на правилата на играта такава, каквато беше формализирана от американците след голямото си оттегляне.

Така че, това е белег на ерозираща икономика. За първи път в историята на Сирия преди около седмица бяха въведени купони за чай, който е изключително важен за бита и храната на арабина, за ориз, много често използвана храна и за захарта. Тоест, всичко това показва, че нефтът, който се добива и който в момента не отива или по-скоро части от него биват контрабандирани от отделни търговци към Режима на Башар ал-Асад, към тези икономически мощности, които все още продължават да съществуват, просто е на път да се срути. Просто много ясно възстановяването, за което говори Путин е фикция, просто нещо, което не съществува.

Знаем, че по време на войната Сирия беше разделена на 5-6 зони за влияние – проправителствена, руска, проиранска, американска и т.н. Какво е положението днес, след като турската армия навлезе и американците частично се изтеглиха?

Кюрдите контролираха приблизително 1/3 от територията на Сирия. Контингентът на американците беше от 2 000 души, практически нищо. След оттеглянето, заплахите и провокациите от страна на Турция, те оставиха около 600 човека, включително контингентът в базата Танф. Около нефтените находища, включително американските бази, които бяха направени там, има около 200-300 човека. Тоест, с този контингент, не могат да се контролират тези огромни територии.

Това, което се забелязва е още по-голямото парцелизиране на тези 168 000 кв. км., които представлява Сирия. Около 70% от тази територия се контролира от режима на Башар Асад, но там има руски територии. Руснаците са по-скоро в градовете, сред градското население, там, където има някакви институции. Иранците са в аграрните райони, в селските райони, там, където има по-малко влияние на институции, по-слабо гражданско присъствие, а е по-силно присъствието на племената, на неформални социални структури, които са много значими в източната част на Сирия. Буквално преди 20 дни, режимът на Башар Асад, по заръка на иранците, беше събрал част от лидерите на племената, които са в окръг Дейрезор.

Тоест, иранците комуникират с низовите структури. А руснаците контактуват с институциите. Това е принципът за разделението между Русия и Иран. Башар Асад е заложник. Това е един президент, който, ако не бяха тези две държави, той нямаше да бъде там. Дори самите институции са обект на противопоставяне между елементи, които са лоялни на Москва и елементи, които са лоялни на Техеран.

От другата страна имаме териториите, които са под турски контрол. Там Турция много плътно упражнява контрол – териториите, които бяха завзети след Ефратски щит, Маслинова клонка, Извор на мира. Сега се говори, че най-вероятно ще има четвърта военна операция на Турция в Идлиб.

Идлиб съставлява 4% от територията на Сирия, но там е сирийската опозиция, там е фронтът Нусра. Там буквално всеки ден има битки с участието на въоръжените сили на режима и на Русия. Събират се, договарят се, успокояват се и на следващия ден пак започват да се бият. Дори се стигна до там, че сирийската армия окупира области, в които има турски военни точки, които са уговорени още от споразумението в Сочи. Там има 12 турски военни точки или нещо като мини бази.

Поради настъплението на сирийската армия, тези точки са оградени от сирийската армия, с помощта на руската артилерия. Говори се, че Турция готви четвърта военна операция, с която да сложат външна граница по отношение на Идлиб и по отношение на режима в провинция Идлиб. Защо? Защото Идлиб, първо, е стратегическа територия, близо до морето.

Второ, Идлиб е постоянен генератор на бежанска вълна. След последните бомбардировки няколко стотици хиляди са преминали от южната част на Идлиб в северната, готови да нахлуят на територията на Турция. Дори по време на конференцията за Либия в Берлин, Ердоган се обърнал към Путин, че иска да прекрати военните действия.Тоест, събирайки се за Либия, те говорят за Сирия, така че е явно колко сходни са двете като генезис и като играчи.

Смятате ли, че след всички тези конфликти, които прогониха 1/3 от мирното население и разрушиха половин Сирия, все още е възможно сирийската държава да бъде възстановена? Или по-скоро този конфликт ще приключи със създаването на няколко по-малки държави? 

Този въпрос е отправен не само към Сирия, той важи и за Ирак, и за Либия. Моето лично мнение е, че държавните граници няма да бъдат зачеркнати, няма да бъдат премахнати, тъй като механизмът за това е много сложен. Той минава през Съвета за сигурност на ООН.

Няма как тези 5 противоборстващи постоянни членки да постигнат консенсус. В същото време обаче от много отдавна в тези държави има вътрешни граници. В Сирия, един процес, който започна в Астана, после премина в Женева и накрая Режимът иска да преговарят в Дамаск. Асад твърди, че режимът е победителят от войната и ,че нещата ще се случат така, както той иска. Само че, нещата не са устроени по този начин – има сирийска опозиция, която е многолика и там няма проевропейски сили.

Преди 2 месеца, ЕС ясно заяви, че не подкрепя сирийската опозиция нито финансово, нито политически. Защо? Защото тя застана зад Турция, която нахлу в Извор за мира. Това е последната военна операция, която ние европейците осъдихме, а те я подкрепиха и така ги отписаха.

Саудитска Арабия, която всъщност беше домакин на създаването на формалното тяло  Национална коалиция, която е в много лоши отношения с Турция, ще започне да полага усилия за реконструкцията на тази сирийска опозиция, която е изключително разнолика. Вътре има: мюсюлмански братя, хора, които са много близо до понятието джихадисти, има кюрди, които са угодни на Турция.

Там очевидно ще трябва да претърпят определени промени, а докъде ще стигнат, никой не може да каже. Давам Ви един факт: близо 2 години те се надлъгваха как да бъде създадена комисията, която ще преработва Конституцията и пак не се договориха.

Тоест какво са се договорили не е много ясно, просто защото двете страни са в такива отношения, че няма как да има консенсус.  Дори гарантите – Турция и Русия се договарят по принцип, само че на терен нещата не се получават. Така че, Сирия много плътно се насочи към Изтока, но не само политически.

Много държави в Азия се ориентират към Изтока, било то към Китай или друга държава, но Сирия има минало, традиции. Това е средиземноморска страна, тя е генетично свързана с Европа, много голяма сирийска общност има в Европа, която тегли държавата и обществото в западна посока.

318 хил. човека са убитите в Сирия от 2011г., само Централно-Африканският геноцид може би е по-голям. Не всеки 3-ти, а всеки 2-ри сириец напуска дома си, било то, напускайки Сирия, било то, сменяйки местожителството си, ориентирайки се към едни региони, които са или етнически чисти, или конфесионално чисти. Тоест, сунити отидоха при сунити, шиити – при шиити.

Това показва, че сирийското общество е толкова болно, че има отделни анклави на спокойствие. Това са големите градове, доколкото това е спокойствие – Дамаск, Хама, Латакия, Тартус. Но какви са настроенията на аграрните зони  и какво е тяхното бъдеще, трудно може да се каже. Моите предвиждания са, че бедността е тази, която много скоро ще накара хората да си преориентират погледа към централното управление. Тоест, ще стигнат ще стигнат някакво много близко състояние на това, в което са двете съседни държави Ливан и Ирак. Но така или иначе тази икономика ориентира държавата точно в тази посока.

Русия повече от 100г. се бори да има военно и политическо присъствие в Средиземно море. Има ли го вече и трайно ли ще бъде то?

Русия не иска само военно  и политическо присъствие, а и религиозно. Братът на последния руски император е умрял в руски манастир, в околностите на Йерусалим. Руснаците считат, че те са третият Рим. Те имат амбиции да са водеща сила в християнския свят, а това много често се забравя.

Да, Путин олицетворява силата, агресивността, военната мощ на Русия, но в същото време ние много често виждаме Путин в религиозна обстановка. Тоест, доктрината, която има в момента има Руската федерация, до голяма степен е доктрината, която има СССР и това е експанзия. Преди се наричаше пролетарски интернационализъм, сега това е обвързано с Източното православие и те имат присъствие там, и то историческо. Русия има амбиция да дели своето място с църкви като гръцката, арменската. По светите места вече се забелязват много руски църковни институции, манастири най-вече.

Така че, Русия възприема Сирия като стратегическо място. Първата и единствената военноморска база в Средиземно море е точно в Тартус. Направиха военно-въздушна  база в Хмеймим. Ето сега направиха още една база в Хасеке, много близо до границата между Турция, Сирия и Ирак. Това е мястото, на което се намират сирийските войски в гр. Хасеке. Те имат т.нар. „четириъгълник на сигурността”. Сирийската армия запази всички провинциални градове, с изключение на Рака. В момента те са там.

Така че, наистина икономически, политически, военно, но и религиозно. Руската православна църква още от самото начало благославяше тази военна интервенция в Сирия. Тук трябва да споменем и интересното партньорство с Иран и името на Касем Сюлеймани. Той всъщност беше конструкторът, той повика руснаците, като обеща пари, но според мен, той ги излъга. Виждате, че в самата каса на Иран няма пари.

Така че, това е безпътицата – много война, много мускули, много софистицирани военни. Обаче, когато човек излезе извън казармите, се сблъсква с едни реалности – голяма военна мощ, но икономиката е разрушена. Това представлява в момента руското присъствие в тази арабска държава.

Ще стане ли и Либия следващото място където ясно ще се сблъскат руските, европейските и американските интереси? Допускате и, че Западът ще позволи на Русия да направи и в Либия изнесена военна база?

Много често анализаторите казват сирийско-либийският плацдарм. Да, горе-долу виждаме някакъв паралел – директни интервенции на Турция в Либия, дори там пращат сирийски наемници. Нещата си имат своя собствена специфика, имат си своя характеристика.

В Либия двойката Турция – Русия са като Патафил и Филопат. Отива единият, след което идва и другият. Започват да се карат, да се бият, след което се помиряват, да разпределят. Тоест, двете големи бивши източни империи. Много може да се говори и за Турция.

Вие, като европейка, поставихте акцентът върху Европа и Америка. За съжаление, не е така. Има две европейски сили, които са претендиращи, че са заинтересовани, но не е ясно доколко. Това са Италия, която подкрепя правителството на Фаиз Сарадж. Вече не го наричам международно признато правителство, защото на конференцията в Берлин беше и Хафтар. Бяха петте постоянни членки на Съвета за сигурност, 6-те или 7-те големи регионални държави, така че, трудно вече може да се каже кое е легитимното правителство.

Европейският фактор, ако ме питате мен, не присъства в Либия. На конференцията в Берил беше и Макрон, който подкрепя другата страна, но тяхното присъствие, от военно-стратегическа гледна точка, е нищожно. САЩ много явно отсъстват. Припомням, че когато Хилари Клинтън беше държавен секретар на САЩ, убиха американския посланик, което все още е една обица на ухото на американците.

Но Вие забравяте арабския фактор. Там има 3 фактора: Руският – руснаците са готови и навсякъде интервенират, те искат държавата на Кадафи и в лицето на Хафтар, те виждат Кадафи. Затова го подкрепят и въоръжават. Въпреки че формално те нямат присъствие в Либия, Вагнер е там, а без Вагнер, Хафтар никога нямаше да може да постигне тези военни успехи.  Турция, която с минимални загуби, защото пращат само офицери и съветници, а пешаците са така, както са направени досега трите военни интервенции в Сирия. Пешаците са наемници, сирийски туркмени.

В Либия имате и арабския фактор, докато в Сирия го няма. В Либия има едно много силно трио. На първо място бих поставил ОАЕ, като те се оказаха изключително подготвени във военно-въздушните действия.

Битката във военно-въздушното пространство на Либия е турски дронове срещу дронове на ОАЕ. Самолетите, които в момента са като ескадрила от Хафтар, са дадени от ОАЕ. Това са 5 самолета, които оперират изключително добре и се оказаха по-добри от турските.

Също така Египет – най-мощната арабска армия.  Те считат, че интервенцията на Турция в Либия заплашва тяхната национална сигурност. Защо? Защото доминиращото течение при Файез ал Сарадж, който е партньор на Ердоган, е „Мюсюлмански братя”. Помните какво се случи през 2013г. Сегашният президент на Египет Сиси просто изхвърли египетския президент Мохамед Мурси, който беше от „Мюсюлманските братя”. Тоест, Египет няма как да изтърпи подобно турско присъствие.

Последния фактор е Саудитска Арабия, която финансира и има теренно присъствие. Там се оказа, че има не малко салафити, а салафитите – това са Саудитска Арабия. Например Сирт, рожденото място на Кадафи, който беше и столица на „Ислямска държава”  до преди 2 год., буквално преди 15 дни беше превзет от войските на Хафтар. Защото там значима част от населението са салафити, а те са лоялни на краля на Саудитска Арабия. Те преминаха от страната на едните към страната на другите. Така че тази арабска тройка според мен е реалният опонент на турците, но като добавите и интересите на Русия, която иска прототип на държавата на Кадафи, затова се оказва по-силната страната. Но според мен това са трите фактора – Турция, която върви заедно с Катар, Русия, която е готова да интервенира навсякъде и арабският фактор, който вече го счита за част от вътрешния си двор, част от собствената си политическа система. Тук става  въпрос за чест. А, за съжаление, Европа е с минимално присъствие – Италия е със Сарадж, а Франция с Хафтар, а САЩ наблюдават само отстрани.