Случаят с Десислава Иванчева в продължение на години предизвиква остри обществени реакции и да поражда основателни съмнения относно обективността и хуманността на съдебната система в България. Арестът, процесът, последвалите условия на изтърпяване на присъдата и закъснялото помилване излизат далеч от рамките на стандартната наказателна процедура. Те се превърнаха в символ на това как една съдебна система, подложена на политически и институционален натиск, може да се използва като инструмент за репресия. Случаят е не просто юридически казус, а човешка драма с дълбоки последици за доверието в правосъдието.
Развитието на случая
На 17 април 2018 г. кметът на столичния район „Младост“ Десислава Иванчева беше показно арестувана в центъра на София. Задържането ѝ предизвика широк медиен отзвук – на мястото „случайно“ се оказаха множество камери, които излъчиха кадри на окованата Иванчева с белезници на улицата. Последвалите действия на полицията и прокуратурата създадоха усещане за добре режисирана пиар акция от страна на новосформираната тогава и в последствие закрита Специализирана прокуратура, ръководена от Иван Гешев.
Обвинението бе, че Иванчева, заедно със заместничката си Биляна Петрова, е поискала подкуп от близо 190 000 евро чрез посредник, като според съда реално са получени 70 000 евро. След процес, продължил повече от четири години, Върховният касационен съд постанови окончателна ефективна присъда от 6 години лишаване от свобода, като присъденото наказание беше значително намалено спрямо първоначалните 20 години.
Освен това, бяха извършени редица полицейски и прокурорски действия, които хвърлиха сериозно съмнение върху виновността на Иванчева и оставиха впечатлението за търсен ПР на новосформираната спецпрокуратура. След този случай и за далеч по-големи престъпления не е имало такива показни акции и толкова голямо медийно присъствие, което раздели обществото на две, относно вината на Иванчева и Петрова и остави дълбоки съмнения за начина, по който бе проведено разследването и за реалните мотиви зад него.
Медийният спектакъл и обществените реакции
Един от най-обсъжданите аспекти на този казус бе мащабното медийно присъствие по време на ареста. За разлика от други случаи на корупция, дори при далеч по-сериозни обвинения, подобни зрелищни акции липсват. Това породи разделение в обществото – част от хората видяха в случая справедливо възмездие, докато други го възприеха като демонстрация на репресивна държава, използваща съдебната власт за сплашване и политически натиск.
Допълнително напрежение създаде фактът, че случаят бе използван като аргумент в дебата за закриването на специализираните съд и прокуратура. Решението за тяхното премахване бе взето именно с мотива, че те се използват за политическа разправа, а не за ефективна борба с корупцията.
„Ние бяхме единствените, които са държани толкова дълго, които са седели зад стъкленa преграда и единствените, които бяхме водени на лекар с пранги на краката и вериги на ръцете. За мен това беше показно-наказателна акция. Не само срещу мен и Петрова, а срещу тези, които не слушкат и не се вписват в това управление и в този мафиотски и крадлив начин на мислене. Това трябваше да бъде сигнал, че ще се случи на всеки, който бъде различен извън управляващите. След време много често чувах „Внимавайте, да не ви се случи това, което се случи на Иванчева“, каза Десислава Иванчева в интервю за Дебати.бг.
Условията на изтърпяване на присъдата
След влизането на присъдата в сила през ноември 2022 г., Десислава Иванчева бе настанена в женския затвор в Сливен, където изтърпя наказанието си при условия, които според множество сигнали и наблюдения, не отговаряха на минималните стандарти за медицински грижи и човешко отношение. Въпреки отчетените сериозни здравословни проблеми и многократните молби за лечение или предсрочно освобождаване, институциите демонстрираха формален подход и отказ от хуманност.
Особено внимание заслужава фактът, че след години в затвора, през които многократно са подавани молби за помилване, влошеното здравословно състояние на Иванчева, и публичния натиск, вицепрезидентът Илияна Йотова вчера най-накрая взе решение да помилва бившата кметица на „Младост“. Това стана в момент, в който Йотова намекна, че може да се кандидатира за президент.
Истината е, че помилването, макар и в крайна сметка осъществено, е изключително закъсняло. Вместо да бъде възприето като акт на навременна грижа и държавническа отговорност, то остави у част от обществото усещането, че е било повлияно от външен натиск и политически съображения, включително във връзка с наближаващите президентски избори.
Случаят с Десислава Иванчева и Биляна Петрова излезе извън рамките на конкретната присъда и придоби символично значение за състоянието на правосъдието в България. Това не беше просто дело за подкуп, а болезнен урок за онези, които се опитват да останат независими в среда, в която властта често се упражнява не чрез правото, а чрез страха. Независимо от окончателните присъди, въпросите, които този случай поставя – за злоупотребата на институциите, за правото на човешко достойнство и за границите между справедливостта и репресията – остават отворени и изискват обществено внимание, дебат и отговорност. Особено в днешно време
Кой поема отговорност?
Когато правосъдната система действа прибързано, под влияние на външен натиск или в разрез с основни човешки права, последиците рядко остават само морални или политически. Те имат и реална финансова цена, която в крайна сметка се поема не от отговорните институции, а от българския данъкоплатец. В случаи като този с Десислава Иванчева, при които има основателни съмнения за нарушаване на правото на справедлив процес и нечовешко третиране, държавата почти сигурно ще получи осъдителни решения в Европейския съд по правата на човека. Потенциалните обезщетения, съдебни разходи и репутационни щети ще бъдат покрити с публични средства. Това поставя важния въпрос – кой всъщност поема отговорност, когато съдебната система греши? Отговорът, за съжаление, често е: всички ние.
Още актуални коментари – четете тук
