След като момичетата преминат ритуала на лазаруването, започват да посещават седенки и могат да бъдат предложени за съпруги, поясни доц. Веселка Тончева, етномузиколог от Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН. Специалистът, който е изследвал музикалния фолклор на различни български общности, освен това подчерта значението на този обичай и свързаността му с християнския празник Лазаровден.
Основната обредна дейност през лазаруването включва обикаляне на къщите от група девойки, наречени „дружини“, които пеят специални обредни песни с пожелателен характер, поясни тя. Подготовката започва още „по време на пости“ или „на средопостница“, която е в средата на Великденския пост. След участието в ритуала момичетата получават нов статус и могат активно да участват в предбрачния живот.
ПЪРВИ СВЕТЛИНИ
Първоначалните документирани сведения за лазаруването като обред са сравнително късни – от XVIII-XIX век, с по-голямо активизиране през втората половина на века, уточни специалистът. През този период започва систематично наблюдение и записване на български народни песни от учители и възрожденски дейци. В тези записи са включени и лазарски песни, част от местния песенен репертоар. Такова публикуване става основно чрез издания като „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“, основан от Иван Шишманов, чиято първа книга излиза през 1889 г.
ОБИЧАЯТ И ЛАЗАРОВДЕН
Лазаровден, подобно на мнозина други обичаи в българската традиционна култура, съчетава и интегрира по-стари фолклорни елементи с по-късни християнски, които изследователите наричат „народно християнство“ и „фолклорно християнство“. В православния календар този ден е посветен на възкресяването на праведния Лазар, което предвещава Христовото Възкресение и акцентира на идеята за победа над смъртта. В традиционната култура този ден носи имената Лазаровден, Лазарица и Лазарова събота и е свързан с пролетното възраждане на природата след зимата и активизирането на социалния живот на младите хора в предженитбена възраст.
РИТУАЛИ И СИМВОЛИКА
Според експерта, основната обредна дейност е обикалянето на домове от nhóm девойки, наречени „дружини“, които изпълняват специални благопожелателни песни. Подготовката стартира вече „на средопостница“ по време на Великденския пост. Момичетата се събират, за да научат песните от по-опитни моми или жени, които са участвали в ритуала и знаят песните. Те усвояват както песните, така и танците, които ще представят на празника, тъй като в различни региони лазарките изпълняват специфични стъпки и движения, например „шетането“ в Шоплука.
На самия празник те носят специални носии, често с невестински елементи – в Източна Тракия дори булчински рокли, а в Западна България украсата на главите им включва „копринена“ трева и паунови пера. Лазарките обикалят къщите, пеят за всеки член на семейството – мома, невеста, овчар и др. – и отправят пожелания за здраве, плодородие и женитба. Някои места изпълняват песни и за домашните животни, нивите и градините, дори може да се изпяе песен „за трендафилите“.
Изпълнението на обредните песни е разделено на две групи – едната „запява“, а другата „отпява“. Това подчертава старинния обреден характер на пеенето, което е ритуална форма на взаимодействие. Доцент Тончева отбеляза, че при това изпълнение на лазарските песни е толкова установено, че някои от певиците не могат да изпеят песента, ако нямат когото да им „отпява“. На пътя между домовете, лазарките изпълняват песен „за из път“.
СОЦИАЛНО ЗНАЧЕНИЕ
Лазаруването играе ключова социална роля като обред на посвещение. След него момичетата получават нов статус и активно участвам в предбрачния живот. Този преход се отразява и на визията им – те могат да заплитат косите си като жените, да носят „косичник“ (специален накит за глава), везана риза, гердани, пръстени и гривни, да се украсяват с венци или китки. След лазаруването, девойките започват да посещават седянки, могат да „либят либовник“ и да бъдат предложени за жени. Счита се, че девойка, която не е лазарувала, няма да намери съпруг. Освен това, посещението на лазарките в домовете се приема като благословия.
ТРАДИЦИЯТА ДНЕС
Днес лазаруването се практикува, но предимно под формата на възстановки, сподели доц. Веселка Тончева. Обичаят все още може да се наблюдава в различни краища на България, макар и с промени. През 30-те години на XX век е популярна практиката на т. нар. „училищно“ лазаруване, а днес традицията се поддържа основно от читалищата. Децата там учат местни песни, облекат носии и пресъздават ритуала, като се стараят да запазят спомена. Въпреки че е възстановка, празникът продължава да ни свързва и да носи усещане за общност и празничност.
Специфичен регионален вариант на лазаруването се запазва в Североизточна България, където основен обреден герой е т. нар. буèнец или боèнец. Игрите и песните също носят това название. Боенец наричат и неорганизираното, свободно хоро, което се играе през Великия пост, свързано с лазарската družina.
В с. Юпер, Разградско, например, заедно с буенеца винаги присъства малко момиченце, облечено като булка, сподели доц. Тончева. То е важен обреден символ – буенеца и булката заемат основни роли в лазарската дружина. След обикалянето на къщите, вечерта на мегдана се провежда надиграване на буенеца, тъй като всяка махала има своя дружина и свой буенец. В танца, буенците символично „се борят“ с пръчките си, украсени с кърпи, наречени „върбии“. Едната от тях побеждава. Типична обредна песен в този момент е „Срещнали са два Буенца“.
Доц. д-р Веселка Тончева е етномузиколог в Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН. Тя е изучавала музикалния фолклор на различни общности, включително българи-мюсюлмани в Тетевен и българи в чужбина – в Румъния, Австрия и Албания. Автор е на монография за фолклориста Николай Кауфман и на три книги, както и на два сборника, отнасящи се до традиционната музика и култура на българите в Албания. Разполага с над 150 публикации и изследвания за различни аспекти на фолклорната музика в различни райони на България и Балканите.
