След терористичния акт в „Крокус сити хол“ на билбордовете в Москва изписаха „Скърбим“.
Това е първата дума, която трябва да кажем след такава трагедия. Трябва да се издирят и задържат всички, които имат пряко и косвено участие в атентата и да получат справедливи наказания.
Трябва да се направят обективни анализи на трагедията: кой е извършил нападението, каква е причината и целта, защо държавните служби не са взели необходимите мерки да го предотвратят.
Трябва да се разкрие истината и то – както се казва в съдебната зала – „само истината, цялата истина и нищо друго, освен истината“.
Наблягам на това, защото още от първите часове след трагедията тя започна да се използва за антиукраинска пропаганда. А в пропагандата скръб няма. Ако скръбта не е преди всичко, тя не е искрена.
При такава трагедия преди всичко трябва да стои скръбта.
Скръбта пред нещастието ни показва като човеци. Защото ако не сме човеци, то дори и прецизното установяване на истината не е от особено значение. Наблягам на скръбта, защото в грубия идеологически сблъсък на поляризираното човечество неусетно ерозира способността да скърбим.
В многобройните трагедии, които се случват непрестанно, на преден план излизат идеологическите аргументи и оправдания, а скръбта постепенно е изтласквана на заден план.
Поляризирано е не само човечеството, но и човекът. Намираме за нужно да скърбим само за „своите“, а за нещастията, сполетяващи „чуждите“, сме безразлични. Ако не е налице по-тежката форма на нравствено израждане – злорадството.
След тези въведителни думи ще кажа конкретно какво имам предвид. Когато бяха показани стотици кадри от клането в Буча през 2022 г., прочетох множество статии и коментари, че кадрите били фалшиви, че подобно нещо не се е случило, че това било постановка, целяща да дискредитира Русия и пр.
Това беше повтаряно неуморно и нагло безброй пъти. Никакви факти нямаха никакво значение. И естествено за никаква скръб не оставеше място в обладаните от идеологически бяс души на онези, които отричаха фактите.
Скръбта пред нещастието ни показва като човеци. Защото ако не сме човеци, то дори и прецизното установяване на истината не е от особено значение.
Ето, затова след атентата в Москва си казах, че не трябва и ние до такава степен да изгубим човешкото в себе си. Не трябва да позволяваме то да бъде заменено от обезчовечаващата враждебност.
Въпреки всичките си различия, въпреки противоположните си разбирания за добро и зло, в нашите души не трябва да се изгубват базисните човешки чувства.
Тези чувства са заложени в нас откакто свят светува, именно те ни отличават от дивите зверове и ни правят човеци, затова трябва да полагаме старание да ги опазваме.
Такова чувство е скръбта пред невинни жертви. Старанието за опазването на това чувство трябва да бъде мотивирано от нашето човешко съзнание. Колкото повече виждаме, че много хора около нас изгубват изконните човешки чувства, толкова по-силно нашият вътрешен духовен компас трябва да ни насочва в посока обратна на тези, които са ги изгубили.
Колкото повече стават тези хора, толкова по-силно трябва да се стараем да не бъдем повлечени в техния мътен поток. Защото мътните талази повличат много лесно и ако не се отдръпнеш от тях навреме, е неизбежно да се нагълташ с тяхната тиня.
Вече две години ежедневно гледаме хиляди кадри – панорамни и в близък план, слушаме живи разкази за опустошението в Украйна, след като тя беше нападната от Русия. Цели градове са вече изпепелени и обезлюдени.
Всеки разрушен дом е свързан с лична трагедия на неговите обитатели. Това са реки от сълзи. Това са чудовищни страдания на напълно невинни деца и безпомощни старци. И в същото време четем бездушни оправдания на цялата тази нечовешка трагедия.
Те били виновни. Това било заслужено. Те си го търсели. Били го предизвикали. Било справедливо възмездие…
И като машини повтарят едно и също – защо не сме скърбели за децата, загинали преди десет години в Донбас. Отговаряме им, че скърбим за всяко загинало дете. Те пак повтарят едно и също…
Мемориалът на загиналите в Донецк справедливо носи името „Алея на ангелите“. Загиналите невинни деца наистина са ангели. Но сме длъжни да знаем и да назоваваме виновниците за тяхната смърт.
След като в Източна Украйна започват сепаратистки военни действия, има загинали и от двете страни. Изписаните на паметната плоча в Донецк 66 деца не са единствените.
А мемориалът беше направен с пропагандна цел – да оправдае последвалата агресия над Украйна през 2022 г. След като Украйна беше брутално нападната загиналите деца са много, много, много повече от изписаните в „Алеята на ангелите“. Хилядите загинали деца след руската инвазия също са ангели.
Не трябва да скърбим избирателно. Не може за едни да скърбим, а за други да злорадстваме! Обясненията, че Русия извършвала в Украйна денацификация, не могат да оправдаят гибелта на хиляди деца. Използването на детската смърт като оправдание за агресия и омраза е човешка низост.
Чрез живите телевизионни кадри войната влиза на живо в нашите домове. Ставаме свидетели на пълно опустошение на една страна. Мишени за руските ракети съвсем не са само военни обекти – големите жилищни блокове в градовете и малките селски къщи не са военни обекти. Като оправдание две години да ги бомбардират ни сочат убитите деца в Донбас. Скърбим за всички деца и не оправдаваме никое варварство.
Колкото повече виждаме, че много хора около нас изгубват изконните човешки чувства, толкова по-силно нашият вътрешен духовен компас трябва да ни насочва в посока обратна на тези, които са ги изгубили.
Хилядите украински деца, загинали през двете години война, нямат мемориал. Много от тях нямат и гробове – затрупани под руините на домовете си. Не можем за едни да скърбим повече, а за други по-малко. Не може с гибелта на едни деца да оправдаваме гибелта на други деца! Не може да се твърди, че агресорът има право да убива, а единственото право на украинците е да се предадат.
Войната сама по себе си е трагедия. Но и в тази върховна трагедия можем да опазим човешкия си образ. Дори в окопите, пред лицето на смъртта подпоручик Дебелянов написа: „Мъртвият не ни е враг“. Ако за войната могат да бъдат намерени някакви оправдания, за изгубването на човешкия образ няма никакво оправдание.
В акциите в памет на жертвите в „Крокус сити хол“ взеха участие 130 дипломатически мисии и международни организации. Присъединявам и аз своята скръб към скръбта на близките на невинните жертви на терористичния акт. Някои от загиналите може да са подкрепяли варварството на Путин в Украйна. Въпреки това, като жертви на атентата, те са невинни.
Когато скръбта ни е истинска, тогава тя ще е еднаква за всички жертви и тогава ще надделее над омразата и агресията. Тогава ще има силата да прекрати както изпепеляването на цели градове, така и изпепеляването на човешки души.
Текстът е публикуван в сайта „Култура“. Заглавието е на ДЕБАТИ.БГ.
