Дипломатът, политикът и общественикът Симеон Радев е и едно от големите имена в българската историография и публицистика. Български писател, европейски дипломат, демократ и истински патриот, отдал сили и знания за България, той запазва завинаги своята любов към Македония. Симеон Радев не е забравено име в българската история, неговите произведения са издавани и преиздавани. Той е влязъл в българските учебници, неговите книги, най-вече „Строителите на съвременна България“, са на лавиците на всяка българска библиотека. Но Симеон Радев е многолик и разностранен творец. Той пише забележителен труд върху Македония и Българското възраждане, спомени, които обхващат времето от края на 19 до средата на 20 век, пише за войните на България и договорите, сключени след тях, в които той е важен участник. Автор е на очерци върху културни факти, на многобройни писма до политици, дипломати, писатели, до близки хора. В поредицата от публикации под знака на познатия Симеон Радев и непознатата Бистра Винарова ще се опитаме да покажем и по-малко известната част от живота на Симеон Радев. Ще го направим чрез многобройните архивни документи, дарени през 2010 г. на Централния държавен архив от неговия син Траян Радев, текстове на Симеон Радев и картини на Бистра Винарова. Ще покажем фрагменти от живота, средата и делата им, като ще ги представим и в общия им път.
Животът на Симеон Радев след големите обществено-политически промени в България тръгва в едно по-различно русло в сравнение с дотогавашния му път. Останал без работа, пенсиониран, без финансови възможности, с национализирани имоти на семейството, със спънки за намиране на работа на неговия син Траян, той трябва да намери своя труден път и да върви по него с достойнство, с тъга, но без отчаяние.
Пред него са любимите му творчески занимания, срещите с приятели, стари и нови, с много познати от литературните, и не само, среди. Пред него са зелените паркове на София, по чиито алеи сам, или с приятни събеседници, говори за македонските дейци, за българските и световни поети и писатели, за исторически събития.
Истински шанс за тогавашните литературни критици, журналисти и хора на духа е общуването със сладкодумен събеседник, съхранил паметта си, но и нещо много важно – чувството си за хумор. Всички, запазили впечатленията от тези срещи, в по-късни спомени или по повод негови годишнини, отбелязват живописния му разказ, проницателната наблюдателност и най-вече неговата реч, неговия език – богат, образен и изящен.
Симеон Радев често посещава Съюза на българските писатели, по спомените на Николай Дончев, литературен критик, поет и есеист, както и издателство „Български писател“, в приятни разговори с литераторите Симеон Султанов и особено Борис Делчев. Разговорите с Кирил Христов, с Тодор Боров носят наслада и за двамата събеседници, и за присъстващите.
За срещите си с поета Николай Лилиев, тогава драматург на Народния театър, Симеон Радев разказва в „Моите посещения у Николай Лилиев в Народния театър“ (Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени). Познанството им е от Виена, в началото на 1920-те години. След повече от двадесет години Симеон Радев посещава Лилиев в Народния театър, за да занесе своя ръкопис за сборника за Иван Вазов, и, както сам отбелязва, приемът, който намерил у Лилиев, му доставил „голямо душевно задоволство“. Срещите и разговорите им в кабинета на Лилиев, понякога прекъсвани от актьори и актриси, за поезия, драматургия, френската литература, българската народна песен и др., са поне веднъж в седмицата и в разказа за тях Симеон Радев вмъква и свои спомени за театралните актьори Никола Балабанов, Кръстьо Сарафов, Вера Игнатиева, Иван Попов и други.
От своя страна големият историк получава признанието и възхищението на тогавашните му събеседници за своите някогашни статии, рецензии, книги, признателност, която топли душата му. Все още не е забравено неговото разбиране и познаване на световното изкуство, поради което е поканен да участва в жури за картини за изложба в Париж, канен е да открива изложби.
Въпреки че самият той и семейството му изпитват трудности, Симеон Радев не губи чувството за съпричастност и прави всичко възможно, където може да помогне – застъпва се за семейството на големия журналист Данаил Крапчев, както и на други хора, свързани с българската култура, за публикуване на статии на литератори, историци и др.
Продължават кореспонденциите му с писатели и историци, макар, че неумолимата съдба постепенно му отнема най-близките. В много от писмата към него се обръщат историци или мемоаристи за изясняване на исторически събития, за периода след Освобождението или за македонските борби.
Към него се обръщат и той се среща с проф. Гаврил Кацаров, проф. Иван Дуйчев, проф. Михаил Димитров, проф. Георги П. Генов и др. Получава покана да участва в обсъждане в Института по история към Българската академия на науките на макета на „История на България“. Продължава да мисли върху втория том на „Македония и Българското възраждане“, което по думите на патриарх Кирил би било „много важно“, защото няма друг „по-компетентно да се заеме с този въпрос“.
Мемоарист-изследователят в него не му позволява да премълчи или подмине срещите си с големите имена от българската литература. Продължава интересът му към Иван Вазов. Спомените за патриарха на българската литература, с когото се познават още от началото на XX век, са публикувани в излезлия през 1949 г. под редакцията на Николай Лилиев „Иван Вазов. Сборник от спомени, материали и документи“, включващ и документалното издание на Симеон Радев „Неиздадени писма на Ив. Вазов до К. Величков“.
Симеон Радев продължава работата си върху биографичен труд за Иван Вазов, който остава недовършен и носи заглавието „Иван Вазов до връщането му от емигрантство. Животопис“. Приживе успява да публикува, заедно със спомена „Бегли срещи с Иван Вазов“, само третата глава, „Иван Вазов в Постоянния комитет и Областното събрание на Източна Румелия“, от биографията на Вазов в „Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени“, 1965 г. (другите части от книгата, запазени в неговия архив, са публикувани много по-късно, през 2014 г.).
Сборникът „Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени“ е издаден от издателство „Български писател“. Както отбелязва Симеон Радев в краткия предговор, не е имал намерение отново да издава свои работи, публикувани в сп. „Художник“, но според негови приятели са вече трудно достъпни, а към тях има широк интерес. Той се заема да даде нов прочит на някога изваяните образи, да ги допълни с непосредствени впечатления и спомени.
Включените от списание „Художник“ работи са литературнокритически за Елин Пелин, Георги Стаматов, д-р Кръстев и кръга „Мисъл“ и политическото красноречие в България, и художествено-критически за Клод Моне, Йожен Кариер, френската карикатура и художествена изложба на южнославянски автори от началото на ХХ век.
Сборникът е обогатен със спомени за Георги Стаматов, Елин Пелин, Кирил Христов, Пейо Яворов, приятелството с Александър Балабанов. За писатели, журналисти, философи, художници, общественици между които Димо Кьорчев, Йосиф Хербст, Трифон Кунев и други е разказът в „Моите другари от кафене „България“ и казиното“.
Завършващият текст е „Как замислих и написах „Строителите на съвременна България“. Това томче с избрано е първата издадена, след около двадесетгодишна пауза, книга на С. Радев, според неговите биографи.
Адаптирането на Симеон Радев към промените и новите условия за живот и работа без да отстъпи нито от историческите, нито от литературните си позиции, което прави с достойна за уважение твърдост, издига още повече величината на неговата личност.
Тази публикация е създадена с финансовата подкрепа на Европейския съюз – СледващоПоколениеЕС. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Фондация „Пигмалион“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Европейския съюз и Национален фонд „Култура“.
Повече за проекта за живота и творчеството на Бистра Винарова и Симеон Радев – четете тук.
