Първан Симеонов е роден през 1982 г. в Стара Загора. Завършва журналистика и политология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Изследовател в областта на политическите партии, докторант по политология в СУ „Св. Климент Охридски“.
Той е изпълнителен директор на „Галъп интернешънъл болкан“.
Обичайното напрежение между премиер и президент сякаш прерасна в открита война, която не сме виждали през последните 30 години. Още по-интересно е, че в нея се включи и главния прокурор, който атакува и президента, и премиера. Има ли нов трети център на власт в България и как очаквате да се развият отношенията между трите институции в бъдеще?
Първо трябва да видим как ще продължи това, което прокуратурата прави със запитването до Конституционния съд. Възможно е да се окаже, че това, така да се каже, не е всичко. После трябва да видим дали ръкостискането между Борисов и Радев е по някакъв начин известно затопляне. Не ми се вярва. Струва ми се, че Радев следва внимателно премислена линия на ескалация. Той така е разчел своите ходове в рамките на мандата, според мен – плавна ескалация, следваща и обществения ритъм, защото лека-полека се амортизира и образът на властта. Радев бе избран като протест срещу властта, така че разбираема е неговата тактика. Третото, което трябва да наблюдаваме, е дали Радев няма да се поувлече малко повече в нападения срещу правителството. Доказано е, че когато влезеш в малко по-близка политическа битка, рискуваш част от рейтинга си. Засега Радев пази рейтинг, но когато стане близкият бой, част от ударите го застрашават. Така че има няколко неизвестни, но колкото и да са неизвестни, едно е сигурно – напрежението между правителството и президента ще продължи. Дали и как ще се намеси прокуратурата тук не ми е ясно, защото прокуратурата е играч от друг порядък. Все пак прокуратурата не е политически играч, или поне не в този смисъл, в какъвто са президент и премиер. Така че действията на прокуратурата трудно бих си позволил да анализирам тук. Но прогнозата, основана на логиката, е, че между президент и премиер нещата ще останат неприятни или дори ще станат още по-неприятни.
Проф. Стив Ханке много натрапчиво се меси в нашия избор за еврозоната. Това събужда подозрение, че е мотивиран от нещо или някого. Според Вас, кой може да го е активирал за тази позиция. Дебатът за Брекзит се водеше със същата ярост и антиевропейска реторика?
Аз лично не вярвам някой да го е мотивирал, но самият той ми изглежда доста мотивиран. Тук, за съжаление, опираме до провинциалния начин, по който ние гледаме на голямата политика и икономика. Няколко дни ние повтаряхме тезите на Стив Ханке, защото звучеше някак си гръмко – един професор със западно име, на всичкото отгоре баща, или не, на Валутния борд. Никой не се замисли какъв е бекграундът на този човек. Той всъщност е, така да се каже, пазарен фундаменталист. Отрича еврото не защото тук и сега за България не е О.К. – той го отрича въобще. Отрича ЕС, защото смята, че това е излишен преразпределителен механизъм, т. е. централна интервенция. Това е икономист, който вярва по-скоро в неолибералния подход. Той не е мотивиран от някого, поне аз не искам да вярвам в такива неща, той е мотивиран от собствената си идеология като икономист. Но ние тук казахме – ето един професор от чужбина и това винаги звучи страховито, защото понякога, за съжаление, реагираме с някакви национални комплекси за малоценност.
Най-любопитното, разбира се, е как лявопатетични хора – представители на националистически, произточни и социалнозвучащи формации – започнаха да веят като знаме един неолиберален икономист. Това е просто удивително и е доказателство, че срещу еврото е събрана много странна коалиция. В нея може да видите от крайнолеви до крайнодесни – буквално либертарианците в България, които са против еврото, защото просто са против всичко подобно.
Тук голямата драма е в комуникационната издънка на нашето правителство. Те направиха от нищо нещо със своята погрешна стъпка, която не можаха да обяснят и с всичкото затъване в обяснения. Трябваше просто да погледнат нашите данни. Преди две години отново публикувахме данни, в които България показа, че иска да влезе в Банковия съюз, в „чакалнята“ /на еврото – бел. ред./. Тогава публикувахме данни в годишника, който всяка година пиша, публикувани бяха и в медии. От тях ясно личи, че българите много се притесняват от еврото и ще трябва да има ясна и активна разяснителна кампания, която да каже дали има цена това, дали си заслужава да платим социалната цена, кампания, която да каже защо е по-добре. Нищо такова нямаше – както обикновено, правителството направи погрешна комуникационна стъпка, създаде се добър кордон от застъпници на другата кауза и Борисов, разбира се, даде задна. Т. е. просто правителството не си свърши работата последните години, знаейки прекрасно, че това е невралгична тема, и остави на поредица случайни фактори да въздействат. Е, честито!
С какво си обяснявате, че нашият премиер така бързо, буквално на следващия ден отстъпи позицията си за еврозоната?
Аз първо не знам дали е отстъпил, сега трябва да тълкуваме думите му. Той най-вероятно сам ще го направи пред журналистите. Така действа Борисов по всичко, свързано с реформи и тежки мерки. В България, за съжаление, през последните 10-15 години свикнахме, че политиката е да слушаш какво искат хората. Тя не е това. Понякога политиката е да убеждаваш хората. Не винаги те са убедени, че нещо е добро за тях, и ти затова си лидер, за да ги убеждаваш, да изгубиш или инвестираш част от рейтинга, който имаш, а при Борисов ситуацията вече не е много розова, и да направиш така, че за поколенията да е добре. Това е политика, това е лидерство. Не го виждаме и ми се струва, че няма да го видим скоро.
Имате ли изследване за нагласите на българина относно еврозоната? Според Вас през април ще влезем ли в чакалнята или отново ще бъде намерен повод да се отложи и да останем завинаги в периферията на Европейския съюз?
Ако има по-нови данни, те може би ще изглеждат по-неприятно, защото вече се създаде дебат. Преди без дебат имаше чувствително предимство на хората, които казват „не“ на еврото, ако са запитани, имаше и немалка „сива зона“ на хора, които не можаха да определят. Мисля, че други колеги бяха правили скоро изследвания – бих се доверил в конкретния случай на нещата, които те са видели. Не мога да преценя на този етап дали ще влезем в „чакалнята“, при положение, че от години положихме доста усилия. Очевидно е, че обществото е в плен на един дебат, в който ще се появят всевъзможни идеи, включително за референдум, което е много спорно, защото аз не съм убеден, че ние, като общество, имаме експертизата да решаваме в такъв референдум. От друга страна разбирам тази идея, защото въпросът за еврото е ценностен – той е въпрос дали искаме да отдадем още малко суверенитет.
Ние живеем във времена, в които целият западен свят отново е привърженик на идеята за повече суверенитет. От САЩ, през Западна, Централа и Източна Европа, до Русия и Турция, има управления, които залагат на повече нация, повече идентичност, повече „ние“. В този ред на мисли изоставянето на националната валута е и ценностен въпрос, т. е. наистина подлежи на референдум. Моето дълбоко убеждение е, че на референдум подлежат такива важни неща – именно ценностните, а не експертните въпроси. Експертно погледнато не обществото трябва да решава, а лидерите да поведат, но ценностно погледнато, темата е наистина невралгична. Така че не съм много голям оптимист, но се надявам да греша.
От какво българите се вълнуват най-много през последните месеци? Какво показват вашите изследвания? Сякаш вълненията за хляба отстъпиха място на политическите вълнения. Означава ли това, че ставаме по-европейска страна?
Темата за хляба отстъпи на темата за въздуха и водата. Наистина, дългосрочно погледнато, България се намира в малко по-добра икономическа позиция. Това накара много хора да започнат да мислят не толкова за хляба си, колкото за детайли – качеството на въздуха, който дишаме, качеството на градската среда – видяхте колко бурен дебат имаше на местните избори. Това са все въпроси на хора, които са успели малко от малко до надмогнат ежедневните нужди и да погледнат и към детайлите. Разбира се, трудно е да сме много оптимисти в общество със сериозни социални различия, неравенства, регионални диспропорции, сериозна бедност, застаряващо общество. Всеки път, когато кажем, че нещата в икономиката са по-добре, трябва да правим хиляда уговорки. Но това, че нещата в икономиката са малко по-добре, означава известно повишение на доходите и намаляване на безработицата, но означава и общество, което по-трудно протестира. Общество с празен джоб протестира по-лесно. Затова в Перник никой не скочи да прави революция, хората казаха „добре, даваме ви в дни кредит на доверие, за да построите нов водопровод“. Това е ясно доказателство, че българите продължаваме да искаме промяна, искаме нови лица, продължаваме да не понасяме старите, но все пак си имаме и едно наум, т. е. гледаме да не развалим всичко.
Ако мислим краткосрочно – последните два месеца са много тежък период за властта. Мерим десетки индикатори всеки месец, понякога публикуваме, когато са интересни. В по-голямата част от случаите те стигат до абонати – това е нашият политически и икономически индекс. Данните в момента показват спад на всичко свързано с властта – личните рейтинги, доверие и т. н. Т. е. не съм много убеден, че преодоляваме кризисната ситуация, още повече, че властта прави грешки на най-неочакваните места. Примерно оказа се, че проблемът с винетките, който отдавна трябваше да е решен, не е и ще се решава в ръчен режим. Такива непредизвикани грешки са проблем на тази власт. През последните няколко месеца се вижда намаляване на авторитета на властта. Обратно – при прокуратурата и при цялата съдебна система има ръстове. В последните няколко месеца наслоеното с десетилетия недоверие продължава да преобладава, но си проправя път и малко повече доверие към действията на прокуратурата. Това е несъмнено резултат от активизацията на новия главен прокурор.
