Проф. Владимир Чуков е роден в Атина, Гърция. Учи във френски колеж в Тунис, а впоследствие завършва Френската гимназия в София. Дипломира се във факултета по обществени науки на Дамаския университет, Сирия. Преподава в редица български университети. Бивш главен редактор на списание „Международни отношения“. През 1999 г. създава неправителствената организация „Български център за близкоизточни изследвания“, а през 2002 г. – „Център за регионални и конфесионални изследвания“. От 2005 г. е научен секретар на специализирания научен съвет по международни отношения към ВАК. От години следи ситуацията в Близкия изток.
– Проф. Чуков, кабинетът по сигурността на Израел обяви своя план за Газа. Някои вече го нарекоха „окупация“. Можете ли да обясните същността на това решение на израелските власти?
– Вчерашното заседание, което се състоя късно следобед в Тел Авив, не е изненада, тъй като имаше две становища. Първото становище, това което беше взето с пет основни принципа и съответно три фази на реализация – това беше подкрепено от мнозинството на Бенамин Нетаняху.
Думата „окупация“ виждам, че внимателно се избягва, включително и в интервюто на Бенамин Нетаняху пред Fox News. Формулировката, която се използва е „поемане на контрол върху“, защото терминът „окупация“ предизвиква правни последствия. Това означава съответната територия да бъде администрирана и респективно да бъде поддържан жизненият стандарт на обществото, нещо към което Израел не се стреми. Не желае да го прави.
Това е един интересен подход, който, в сравнение с този, който беше предложен от Еял Замир – командващият генералния щаб на израелската армия, е по-радикален.
Вторият, на военния, по-скоро се свързваше с термина „обсада“ – тоест, обсада на град Газа и основните бежански лагери, като идеята е да има реализация на същите цели, но с други, по-меки средства, тъй като по-малко са жертвите от страна на армията, не се изисква допълнителна мобилизация, има по-малки финансови разходи.
Така или иначе виждаме, че още тази сутрин вече са започнали артилерийските бомбардировки срещу град Газа, там където се счита, че най-вероятно са останали част от бойците на „Хамас“ и най-вече на онези полеви лидери, които продължават да командват съпротивата срещу израелската армия.
Принципите са ясни: взимане на контрол над град Газа, демилитаризирането на „Хамас“, също така отваряне на хуманитарни коридори, но има един пети, последен принцип, който според мен е трудно изпълним: кой ще управлява Ивицата Газа.
Бенамин Нетаняху каза: „Ние ще я дадем на арабски сили“. В този принцип се посочва, че няма да има администрация – нито на „Хамас“, нито на Палестинската автономия. И тук вече е големият въпрос: Ще има ли Палестинска държава, или няма да има?
Според мен този принцип директно се сблъсква с друг основен принцип, който беше гласуван буквално преди две седмици в Ню Йорк – декларацията от Ню Йорк между САЩ и Израел, където се казваше, че единственият представител на палестинския народ, това е Организацията за освобождение на Палестина и Палестинската автономия.
Ето тук са двете големи разминавания и според мен много обстоятелства ще повлияят за това коя от двете алтернативи ще надделее. Но, според мен лично, е много важно дали арабски държави ще изпратят военни контингенти за администриране на Ивицата Газа, или не.
Лично аз съм скептик, че това ще се получи, тъй като онези, които са визирани – Бенамин Нетаняху каза, че това ще бъдат държави, които не заплашват Израел. И ако можем да развием тази мисъл – това са държави, които имат икономически отношения с Израел. На първо място става въпрос за Египет, Обединените арабски емирства, става въпрос за Йордания, която е съседна държава. Не е изключено това да бъде и Катар, които заедно с ОАЕ са най-активни по изпращането на хуманитарна помощ. Но всички те присъстваха в Ню Йорк и се подписаха за създаването на палестинска държава. Така че тук е много сериозно разминаването.
– Като странични наблюдатели, няма как да не се съгласим, че тези процеси, които вървят в момента, не могат да се случат без одобрението на САЩ и тази колизия, за която говорите – решението на израелския кабинет по сигурността съгласувано ли е със САЩ?
– Тръмп директно заяви какво мисли по въпроса. Той каза: Ние активно ще се включим в процеса по раздаване на хуманитарна помощ, а другите решения ги взима Държавата Израел. Те решават какво да се случи.
Разминаванията между Израел и Щатите са на ниво хуманитарна помощ, като репортажите, които целия свят гледа, относно гладуващите в Газа, са шокирали президента Тръмп.
Има и един телефонен разговор с Бенамин Нетаняху, в който израелския премиер е казал, че в Ивицата Газа глад няма, а това са измислици на „Хамас“. Тръмп е отговорил, че това не е вярно, тъй като това се вижда.
Нещо повече: когато Стив Уиткоф беше на посещение преди десетина дена в Ивицата Газа, тогава той се срещна с Нетаняху и отиде на място, за да види каква е ситуацията, очаквайки да направи своя доклад при Тръмп. Когато той си тръгна от Газа, той каза: „В Газа няма гладуващи, няма глад“.
В същото време обаче неговият доклад е в точно обратната посока, тъй като, без да цитира имената на своите помощници и сътрудници, Тръмп каза, че му е докладвано, че в Газа има глад.
Колизията е между така наречената Хуманитарна фондация за Газа, която е американска и раздава американската помощ, и, респективно, фондовете за раздаване на хуманитарна помощ от ООН. Днес разбираме, че напрежението, което имаше между тези две институции, вече го няма и е установена връзка, като двете са се договорили да работят заедно, паралелно. Дай Боже, да се получи добър синхрон, но така или иначе хуманитарната помощ в Газа е недостатъчна.
Необходими са около 500-600 ТИР-а дневно, за да бъде поддържан някакъв стандарт, като в момента в Газа влизат около 150-160, което се досещате какви са последствията.
– Свидетели сме на засилен натиск от западноевропейски държави за признаване на Палестина като независима държава. Очаквате ли тази вълна да се засили и можете ли да обясните каква е българската позиция – на дипломатическо ниво страната ни е признала Палестина…
– Европейците в много голяма степен се мобилизираха по близкоизточната тема, когато Доналд Тръмп започна да говори, че палестинците от Ивицата Газа ще бъдат изселени. Презумпцията е, че след като бъдат изселени, те трябва да напуснат тази територия и ще тръгнат някъде по света – и ако не всичките, то част от тях ще отидат в Европа.
Всичко това минимизира позицията на Франция, която е автентичният носител на формулата за „Двете държави“ от 1982 година. И респективно се получи една снежна топка, някои говорят за домино ефект – западноевропейците започнаха да признават държавата Палестина. Защо? Тук вече роля играе вътрешният фактор.
Ключова роля изигра Великобритания, в лицето на Киър Стармър, който се колебаеше до последния момент. Моята теза беше, че, ако в Лондон управляваха консерваторите, нямаше да се стигне до заявка за признаване на Палестина. В момента лейбъристите се намират в един низходящ рейтинг, а арабската общност е част от електората им.
Нещо повече – около 200 депутати в британския парламент категорично заявиха, че Великобритания ще признае държавата Палестина, съобразявайки се с тези активни, бих казал дори – агресивни понякога, пропалестински активисти във Великобритания.
Това са около 1.5 млн. граждани от близкоизточен произход, които са в електората на лейбъристите.
От друга страна, държави като Канада, Австралия, Нова Зеландия, гледайки лидера на Общността на нациите, се присъединиха към това решение. Появи се нещо като ефекта на доминото със съответния регионален лидер.
Мюсюлманите във Франция са около 8 млн. души – огромен контингент, който влияе върху вътрешнополитическия живот и правителствата взимат подобен тип решения.
Що се отнася до България, ние признахме държавата Палестина през ноември 1988 година, буквално седмица, след като беше обявена едностранно независимостта на държавата Палестина в Алжир.
Тоест, не сегашната Република България, а Народна Република България беше тази, която призна. Нещо повече – тогавашната ни политика беше едностранна и ние нямахме дипломатически отношения с Държавата Израел. Тоест, бяха прекратени след войната от 1987 година. През 1990 година те бяха възстановени и това донесе балансът и това беше правилната политика.
Но защо Източна Европа е малко по-близо до Държавата Израел, отколкото Западна Европа? Просто защото в Източна Европа нямате тези бежански общности. Те не са фактор във вътрешната политика нито на България, нито на Румъния, да не говорим за Унгария, Полша и т.н.
Що се отнася до България – имаме една балансирана позиция. Може би някои са разочаровани от нея, особено след като се появи един апел от 28 държави за разширяване на хуманитарната помощ, в сърцевината на което беше позицията на ЕС. Тогава видяхме отчетливо разделение между Източна и Западна Европа. България не подкрепи този призив. Тогава усетихме някои тенденции в българското общество – декларации на общественици, които призоваха за подобни действия.
Струва ми се, че България води една умерена, балансирана позиция, която винаги е била насочена към установяването на траен мир, на базата на двете държави.
България не само, че не се е отказала, но тя е отстоявала постоянно тази си позиция.
Унгария например постигна един парадокс – миналата година Педро Санчес предложи ЕС да признае държавата Палестина. Знаете, че решенията на ЕС се взимат с консенсус. Тогава Виктор Орбан наложи вето, Унгария се противопостави, въпреки че те, също като нас през 1988 година, признават Палестина. Това е един много интересен парадокс в световната дипломация, но ситуацията е парадоксална и затова предлага парадоксални решения.
