От времето на героите на „Под игото“ с тържествата и изпита на цялото село и целия град до ден днешен много малко се е променило в милата гледка, в умилеността на това, което ние наричаме първи учебен ден“. Това коментира историкът проф. Петър Стоянович пред Би Ти Ви.
„Това са звънецът, байчото, който го бие, прекрасно натруфените учителки от началния курс. Децата, които не знаят дали да се хвърлят в канавката от ужас – да целунат за последно майка си, или да следват учителката. Има много симпатично нещо в това, искрено се радвам“, коментира той.
„Помня генерации от моето семейство, които с подути очи се връщаха от изпращането на поредния внук или внучка в първи клас – вероятно го има това във всяко друго семейство. Възрожденската част е наистина прекрасна. На много малко места по света има по този опосредствен начин на 19-и век изпращане на млади хора, които отиват по пътя на науката и на знанието“, коментира проф. Стоянович.
Според него обаче идва и големият въпрос дали това е начинът през 2024 година – когато вече е минала почти 1/3 от 21-ви век и хора се изпращат на Марс, да разбираме връзката си с това образование.
„Дали то не трябва да е много по-приземено, много по-опосредствено, без големи фанфари и без това, което задавената от вълнение и желание за изява директорка на поредното училище говори по микрофон, който се чува из целия плац. Учителят по физическо най-после е успял да бъде комендант на нещо“, коментира проф. Стоянович.
„Мен ме интересува къде е качеството и къде е реалистичната връзка с онова, което трябва да ни донесе образованието. То не е насочено на първо място да умилява бабите и да носи емоционални връзки между училището в родителския състав. В Нидерландия е непознато понятието първи учебен ден и изпращането на първокласници“, посочи историкът.
Според него резултатите показват, че ние сме идеални във формата и сме „далеч неидеални в съдържанието“, а децата работят по схеми, които ги правят недостатъчно грамотни.
Проф. Стоянович коментира и резултатите от тестовете PISA.
“Тези ученици сякаш са хванати в издънка – в недознание по някакви официални критерии, които в един момент са им наложени. А представете си каква е реалната картина – като да отидеш в една военна част и да видиш, че първата редица са разгащени и на половината им висят я крачолите, я обувките. А представете си назад какво е“, коментира историкът.
„Всички ние го виждаме, но предпочитаме да си затваряме очите и да кажем „Нашето училище е свято“. Българското училище не е църква. То трябва да бъде по всякакъв начин адаптирано към съвремието ни“, заяви той.
Според него дисциплината не се налага от училището, а тя отразява моралните стойности на обществото.
„Нашите граници са смъкнати до почти пълен отказ на спазване на някакви правила“, посочи проф. Стоянови.
Според него сме превърнали свободата си в свободия и сме станали абсурдни.
„Ние до 1989 година до голяма степен бяхме вързани за един кол, като ни отвързаха – както се казва в българското село – „да се изоглавиш“, в момента, в който телето напусне синджира, то започва да хвърля къчове и да обикаля ливадата, докато се наиграе и гледа кога ще дойде майка му да го накърми. Ние сме още във фазата между голямото наиграване и незнанието как да продължим“, посочи проф. Стоянович и допълни, че няма страшно да се върнат по-сурови правила.
