Докато европейските държави се борят с отхвърлянето на имиграцията стана ясно, че между глобалния елит и обикновените гласоподаватели съществува нарастващ познавателен дисонанс.
Имиграцията има големи предимства както за мигрантите, така и за приемащите страни, но е важно да помним, че не всеки печели от този феномен.
Подобно на свободната търговия и финансите, миграцията създава победители и губещи. Ако европейският политически елит не намери начини да компенсира нискоквалифицираните местни работници, които се чувстват застрашени или изместени от мигрантите, антиимиграционната вълна ще продължи да нараства.
Историята на семейството ми е такъв случай. Като син на двама неквалифицирани испански имигранти в космополитния Базел, Швейцария, се наслаждавах на удоволствието от мултикултурализма в училище, получих докторска степен в Обединеното кралство и сега преподавам в Мадрид, където учениците в моята класна стая идват от цял свят.
Но баща ми преживя нещо много по-различно. Той беше неквалифициран работник в Базел, без владеене на езика. Това го правеше лесно заменим от новопристигналите бежанци от разкъсаните от войните Балкани, които говореха немски. В неговия свят нямаше истински културен обмен: Работниците се сближаваха по националност или сходство на културата. Днес снимките на стотици нелегални мигранти, достигащи плажовете на южна Испания, са източник на безпокойство за него.
Миграцията е чудесен инструмент за борба с бедността в световен мащаб. Младите мигранти – квалифицирани или неквалифицирани – от бедни страни печелят по-високи заплати, отколкото биха могли вкъщи, което им позволява да изпращат парични преводи в страните си на произход. Ако решат да се върнат, ще вземат със себе си уменията, мрежите и ноу-хау, които са придобили на Запад.
Печалбите са съществени и за приемащите страни. Неквалифицираните имигранти вършат работата, която местните работници не искат, а тези с умения са склонни да запълнят пропуските в техническите, специализираните и управленските длъжности. Те повишават общата производителност и обогатяват интелектуалната и научна продукция на страната. Обществата, които поглъщат хора от различни религиозни, етнически, езикови и културни среди, също са технологично по-напреднали. Не е случайно, че Силициевата долина е социален тигел.
Проблемът е, че тези облаги рядко стигат до неквалифицираното население на страната домакин – оставяйки го да се гневи и да бъде предадено. За тези, които се чувстват изоставени, идентичността и културните въпроси стават все по-важни, създавайки социални сътресения.
В протестите срещу имигрантите в германския град Кемниц миналия месец например една от демонстриращите каза, че е там поради ниската си пенсия и ниската заплата на сина си. Запитана защо протестира срещу имигрантите и не в полза на по-голямо преразпределение на доходите, тя каза, че гневът й трябва да бъде насочен срещу някого.
Един от основните фактори, подхранващи паниката срещу имиграцията в останалата част на Европа, е възприемането, че властите са загубили контрол. Често няма споразумения за репатриране, които да позволят на европейските правителства да изпращат назад икономическите мигранти. Тези, на които е отказано убежище, понякога ще останат незаконно, без да имат възможността да постъпят на официална работа. Това ги принуждава да просят или да се захванат с престъпни дейности.
Много страни от ЕС, особено Франция и Италия, разшириха двустранните споразумения за реадмисия с трети държави, особено в Африка, за да се противопоставят на тази тенденция. Тези споразумения обаче не обхващат целия африкански континент, а някои страни, включително Германия, имат малко споразумения с Африка на юг от Сахара.
Ако ситуацията – или по-точно възприемането на ситуацията – се влоши, повече европейци ще се противопоставят на прилагането на Женевската конвенция, която защитава бежанците. Италия, например, се приближава към този момент.
Думите вече не са достатъчни. Европа спешно трябва да излезе с решения. Без силни разпределителни и компенсаторни политики няма начин да се преодолее реалната икономическа тревожност, която миграцията създава за „губещите“ на този феномен.
Най-убедителната идея, застъпена от Световната банка, е да се разработят легални канали за миграция, основаващи се на търсенето на пазара на труда и по-добри образователни системи и системи за преквалификация, които да покрият изместената местна работна сила. Тези програми биха могли да се финансират чрез въвеждане на прогресивни такси за работните визи. От решаващо значение е, че тези визи ще бъдат за ограничени във времето периоди и само онези мигранти, които се интегрират добре, ще придобият националност на приемащата държава.
Но за да работи тази схема, границите трябва да бъдат по-добре контролирани, споразуменията за репатриране да се развиват и прилагат по-добре, а инспекциите срещу наемането на нередовни работници би трябвало да бъдат по-влияещи и широко разпространени.
Това е трудно за изпълнение изискване, но в крайна сметка това, което трябва да постигнем. Ако ние като общество искаме да продължим да се възползваме от имиграцията, ще трябва да развием миграционните политики, които са по-малко либерални, но да вземем под внимание тревогите на онези, които те изместват. Ако не, крайната десница ще унищожи напълно възможностите за прогрес. /БГНЕС
……….
Мигел Отеро-Иглесиас, анализатор в Кралския институт Елкано, „Политико“.
