Понеже сме си решили всички спорни, според разделената ни нация, въпроси от собствената история, вече преминахме и към решаване на историческите спорове със съседите. Но само с някои от тях.
Да припомням ли какви спорове имаме с Румъния за граници, територии, българския език в основата на румънския, преди той да се обособи като нещо доста по-различно днес? Но никому не хрумна да си уреждаме тези сметки на влизане в ЕС. И днес няма подобен разговор на висок тон от двете страни на Дунав. Някой тук да име нещо против да се сдобие с достъпните “Дачии”? Когато постигнем нещо подобно с обратен знак по отношение на македонските братушки, тогава ще можем да се пъчим…
Ами наистина древния спор с ромеите и техните днешни наследници? Да не би срещу българите в днешна Северна Гърция да са извършени през миналия век по-малко мащабни зверства, отколкото в Титова Македония? Доколкото си спомням от баба ми, прогонена от Кукуш, който днес се нарича Килкис, големи страхотии сме покрили там с пепел.
Ами сърбите? Според мнозина у нас те са най-последователния исторически враг на българщината сред всичките ни многобройни врагове. Но сръпската скара и югофолкът отдавна са превзели стомасите и душите на мнозина нашенци, които и днес се “сърбеят” с разни “квалитетни” лафове.
Да не споменавам изобщо турците, че ще стане пак страшно…
Обаче избрахме най-слабите комшии да им покажем кои сме ние и кой кара влака по несъществуващата линия София – Скопие. Така изглеждаме в очите не само на чужденците, на които се опитваме обикновено да се харесаме, но и в собственото си огледало.
Засега постигаме една съмнително голяма цел, към която комплексирано се стремим отдавна. Най-после привлякохме световното внимание при това без да сме наказани от някакво природно бедствие, война или прочее нещастия, които като правило завличат на водещо място в световния новинарски въртоп малки страни и народи.
Струва ли си тази наша “слава” цената, която бихме платили, блокирайки Северна Македония в стремежа й да се присъедини към ЕС, т. е. към нас?
Не става дума само за това как гледат на нас чужденците, които не ни разбират. Не е въпросът и в това, че можем да понесем материални негативи от ядосаните ни европейски донори. Главният ориентир за нас би трябвало да бъде бъдещето ни на страна, която е преодоляла не просто историческата си обремененост по т.н. македонски въпрос, но и си е направила услугата да допринесе решаващо за потушаване на едно тлеещо огнище на напрежение край собственото национално огнище.
Това е толкова ясно, че направо не ми е ясно как не можем да го разберем като наш национален интерес. Нито Стара планина ще стане по-малко горда, нито нашият морен Сокол от село Дръндар ще си премести гнездото от руския анклав в Росенец край Вардаро, ако Северна Македония започне преговори за членство в ЕС.
Обяснението за основната мотивация на водещия политик в епохата на простите у нас е просто: той винаги се съобразява с мнозинството. То, както знаем и без социологическите допитвания, е добре подготвено от собствения си исторически опит на малък братушка да каже “не” на малкия и слаб съсед в една страна, където московската пета колона само това и чака, обслужвайки имперския нагон на Кремъл да ни разделя и владее. Старо римско правило, което наблюдаваме в действие, е единственото доказателство за основанията на днешната Московия да претендира да бъде Третия Рим, докато ние обслужваме петата му колона по балалайката на нейните местни националистически клонинги.
