Демократичната държава се осмисля най-общо чрез изработването и прилагането на ясни, предварително известни и еднакво приложими за всички правила като противовес на това тя да е функция на личната воля. Освен че правят взаимоотношенията предвидими, гарантират равноправие и ограничават произвола, правилата съществуват, за да показват кой носи отговорност при потъпкването им. И това съвсем ясно пролича при трагедията с 8-годишното дете, паднало от 50 метра при парасейлинг.
Защо регулацията не е и не може да бъде в семейството
Според чл. 4, ал 2 от Конституцията (КРБ) държавата гарантира живота, достойнството и правата на личността, а според чл. 52, ал. 3 – закриля здравето на гражданите и насърчава развитието на спорта и туризма. А тогава, когато някой упражнява високорискови дейности, били те и „атракционни – по суша, вода и въздух“ (по премиера Росен Желязков), контролът на държавата не е излишна нейна намеса в свободна стопанска инициатива, а изпълнение на конституционни повели и защита на по-висши конституционни ценности като живота и здравето на гражданите. Най-просто казано на държавата това ѝ е работата. Още повече, че „[с]емейството, майчинството и децата“ също са „под закрила на държавата и обществото“ (чл. 14 КРБ).
Припомняме това на премиера в сянка, председател на ГЕРБ и неколкократно заемащия поста на премиер, Бойко Борисов, защото обвинението му към родителите на починалото дете и твърдението, че „регулацията е в семейството“ е не просто невярно. То е подло, цинично и унизително. А е такова поради това, че:
- прехвърля вината върху жертвата, въпреки че друг е пренебрегнал необходимите изисквания за безопасност и не е приложил дължимата грижа. По този начин изказването му:
- манипулира обществото, внушавайки, че трагедията е плод на индивидуално неблагоразумие, вместо да признае липсата на последователна и ефективна или въобще някаква държавна политика за ограничаване на рисковете, превенция и реална отговорност при подобни дейности;
- пречи да се анализира зародишът, същността и дълбочината на проблема. А той не е свързан с конкретното семейство. Нито с което и да е семейство. Свързан е с това как функционира държавата, свързан е с въпроси като: защо подобен род бизнеси от десетилетия са оставени извън надзора на държавата, щом извършват дейности с високи рискове за туристите, докато други сфери са свръхрегулирани? На какво се дължи тази своеобразна привилегия? За недоглеждане ли става дума или за обслужване на конкретни вложени интереси? Защо линейка, която по дефиниция следва да е оборудвана за спешни случаи, не е имала реанимационно оборудване? Това прави ли концесионера способен да стопанисва плажа в Несебър?
- нормализира бездействието на държавата. Подмяната „регулацията е в семейството“ превръща личната отговорност в заместител на институционалната. Семейство не може да регулира пазара на високорискови развлекателни дейности, нито да контролира линейки и изпълнението на договора за концесия. В крайна сметка институциите си измиват ръцете, а обществото се приспива с удобна, но невярна версия, че трагедията не застрашава всички, а само „неразумните“.
- легитимира произвола.
Държава има там, където отговорността е проследима, а понасянето ѝ при нарушения — неизбежно. Проблемът е, че у нас правилата, дори когато ги има, се прилагат избирателно, проверките не откриват отговорни при случаите с отнети човешки животи, а трагедиите се наричат „нелепи“. Когато обаче „нелепото“ се превърне в системност, вече не можем да говорим за случайност, а за отказ от това държавата да защитава правата на своите граждани справедливо. Това само по себе си е произвол и липса на държавност.
*Текстът е публикуван в сайта на Института за пазарна икономика (ИПИ).
