Коментар на Ян-Вернер Мюлер, професор по политика в Принстънския университет и колумнист на Guardian.
Бившият началник на кабинета на Тръмп потвърди, че бившият президент е фашист. Бившият командир на обединеното командване (ген. Джон Кели, министър на вътрешната сигурност, а след това и директор на канцеларията на Белия дом в мандата на Доналд Тръмп, бел. ред.) официално заяви, че бившият президент е фашист. Историци от най-висок ранг казват, че той е фашист – не трябва ли всичко това да е достатъчно, за да се разреши веднъж за винаги станалият популярен в САЩ „дебат за фашизма“. Дебат, който отдавна е изострен?
Няма разногласия сред участниците в този дебат, че Тръмп трябва да бъде спрян.
Всякакви спорове около думата с „ф“ накараха левичарите и либералите да се съберат в кръгова отбрана за разстрел. Тези, които използват аналогията с фашизма, се оказаха атакувани, защото пренебрегнаха факта, че не всичко с политиката в САЩ преди 2016 г. беше наред; онези, които отказват исторически паралели, са упреквани в самодоволство.
И все пак е напълно възможно да намерите етикета „фашизъм“ за неподходящ (и вероятно контрапродуктивен), без по никакъв начин да омаловажавате опасностите, които Тръмп представлява, или да си затваряте очите за фашистките направления в историята на САЩ, като куклукс-клан.
Фашизмът е форма на авторитаризъм, но не всички авторитаристи са фашисти.
Фашистите имат за цел трансформиращ политически проект: да създадат хомогенен народ, отдаден на месиански лидер и да мобилизират обществото в името на насилствен расов конфликт.
За разлика от това, монарсите или технократичните авторитаристи – помислете за военните диктатури в Латинска Америка – могат да бъдат напълно скрити: най-дълготрайната диктатура в Европа през 20-ти век беше оглавявана от определено нехаризматичния португалски икономист, Антонио Салазар.
Фашистите, от друга страна, основават своята легитимност ред бурното приветствие на тълпите: те се радват на масови митинги и правят от властта спектакъл.
Дотук изглежда тръмпистко: култът към личността, администриран на големи митинги; все по-откритият расизъм, който изтъква поддръжниците на Тръмп като „истинските хора“ – израз, използван от Тръмп, докато подстрекаваше фанатичните си последователи в Елипсата (частта от парка с изглед към Белия дом, в която Тръмп събра привърженици на 6 януари 2021 г., бел. ред.) на 6 януари.
Това ли е колективният проект, съсредоточен върху насилието? Не съвсем. Разбира се, Тръмп не може да бъде по-„горд“ от Гордите момчета (американска неофашистка организация, подобна на Куклукс клан, бел. ред.); добавете към това милитаризацията на цивилния живот, водена от върховен съд, безкрайно креативен в измислянето на традиции от 18-ти век, за да оправдае разпространението на оръжие.
Нещо повече, Кевин Робъртс, ръководител на Heritage Foundation, днешният водещ тръмпистки мозъчен тръст, обеща „втора американска революция“, която, както пояснява самият Робъртс, „ще остане безкръвна, ако левицата позволи това“ – по-ясна заплаха от това – здраве му кажи.
И все пак всичко това все още не е същото като фашистките лидери, които прославят смъртната битка като върховен смисъл на живота.
Не е случайно, че всички фашистки движения произлизат от опита на насилието по време на Първата световна война (Мусолини проповядва, че пожарът е създал „транхокрация“, аристокрация на воини); и не е случайно, че всички фашистки държави в крайна сметка влязоха във война – което също е причината загубата във войната да нанесе такъв удар на фашистката идеология след 1945 г.: Как е възможно закоравелите фашистки мъже да бъдат победени от отпуснатите плутокрации на запад?
Тръмп не се е доказал точно като подпалвач на война.
Вярно е, че неговото подбуждане към насилие в страната не е просто кайфабе (бой в кеча, който се представя за истински, но всъщност е само демонстрация на удари, бел. ред.) и плановете за използване на армията за масови депортации напомнят за ужасяващите преживявания от 20-ти век на етническо прочистване, докато използването на армията срещу вътрешни врагове напомня за практиките на латиноамериканските генерали.
Нещо повече, обещанието да направим американските мъже отново велики е в съответствие с идеализацията на мъжествеността, която би била моментално разпознаваема от фашистите от 20-ти век.
И все пак Тръмп е както продукт, така и популяризатор на потребителски капитализъм,
който се стреми да демобилизира хората политически.
Трудно е да се види, че младите хора днес биха одобрили идеята да маршируват в униформи като част от същността на добрия живот. Обещанието на Тръмп към неговите „истински хора“ – от селските хора от предполагаемата „сърцевина“ до „белите“ предградия – е точно, че те не трябва да правят жертви.
Неговият бивш началник на кабинета съобщава, че Тръмп, посещавайки Арлингтън, е заявил, че не вижда смисъл да умира във война. Но никой истински фашистки лидер не би отрекъл, че героичната смърт в битка има смисъл.
Така че трябва ли просто да се отпуснем? Категорично не.
Тръмп е подобен на крайнодесните популисти като Нарендра Моди и Виктор Орбан, които твърдят, че представляват народа, които делегитимират политическите си опоненти като предатели и които подбуждат омраза срещу вече уязвимите малцинства.
Подобна стратегия има авторитарни последици; те от своя страна дават възможност за крон капитализъм или откровена клептокрация, което е от решаващо значение за консолидирането на режими като този на Орбан.
Ето един урок, който е по-полезен от общата аналогия с фашизма. Противно на либералната тенденция да се обвиняват за политическите болести предполагаемите ирационални хора, елитите са тези, които решават, че са приключили с демокрацията.
Паралелът с Ваймарската република обикновено се използва, за да се предположи, че мнозинствата избират фашисти. Но Хитлер получи властта от стари пруски и индустриални елити, за които той може и да не беше идеалният канцлер, но достатъчно добър пред угрозата на комунизма. Фашистите маршируваха към Рим през 1922 г., но Мусолини пристигна удобно със спален вагон от Милано, тъй като традиционните италиански елити го бяха поканили да управлява.
Тръмп има истинско свое собствено движение, но, както признава Хана Аренд, едно движение не е достатъчно. Американските милиардери и главни изпълнителни директори падат ниско, за да подкрепят кандидат, който обещава да намали данъците и да отмени регулациите; съдиите от върховния съд предварително одобриха авторитарна игра с предоставянето на президентски имунитет.
Наричането на това нещо „фашизъм“ не хвърля достатъчно ясна светлина; но избягването на думата с „ф“ не прави перспективата за второто идване на Тръмп по-малко опасна за САЩ и всъщност за света като цяло.