Времето ни е непоколебимо и неговата непоколебимост ни придвижва ден след ден от родния лев към международното евро.
И колкото повече се задълбочава с годините този процес, колкото повече наближава денят, в който националната ни валута ще отиде там, където е естественото ѝ място – в дебрите на държавния историческия архив, толкова по-яростна става и публицистичната битка, която феновете на лева водят срещу общоевропейската валута.
И медиите, и парламентарните дебати, и социалните мрежи гъмжат и кънтят от еврофобски ругатни и заклинания. По собствените им декларации апологетите на лева воюват за неговото запазване вовеки веков в името на патриотизма, на съхраняване на националността и на националното ни достойнство, в името на националната ни политическа и икономическа независимост, застрашавана ден и нощ от хищническите апетити на Западна Европа и Северна Америка – двете извечни имперски чудовища, които, видите ли, дават мило за драго да ни денационализират, ограбят и прилапат, да обсебят тоновете злато и скъпоценности, които съществуват не в родните земни недра, а в болните доктринирани мозъци на радетелите на правата вяра.
Много национализъм и много национализми се натрупаха в приказките ми, но те не са мои – те са заимствани от речника на онези патриотари, примитиви и почвеници, които вече и в парламента пуснаха корен – корен отровен.
В екзалтираността си тези герои на новото време призовават към референдум, давайки за пример европейския, а може би и световен шампион по референдуми – благоденстваща Швейцария.
Като всеки друг, и българският народ не е особено далновиден и мъдър
– при един евентуален референдум той като нищо може да гласува за отхвърляне на еврото и съхраняването на лева.
Въпросът е обаче доколко в случая подобен референдум е подобаващ, доколко той е изобщо допустим.
Примерът с Швейцария не хваща вяра – дори в една Швейцария референдуми се организират само на общинско, на регионално, на кантонално равнище, докато отговорите на подобни въпроси от общонационален мащаб, като избор на националната валута, да речем, са монопол на държавата.
Освен това равнището на общественото съзнание на редовия швейцарец е несравнимо със съзнанието на нашего брата. Когато преди някоя и друга година в Швейцария бе проведено допитване, дали да се намали седмичното работно време, за да си почива трудовият народ по-дълго, народът отговори с едно повсеместно и категорично не.
И не защото на швейцарците не им се почива, а защото повярваха на онези специалисти, на онези трезви и вещи анализатори и експерти, които предупредиха, че подобна стъпка ще намали конкурентоспособността на швейцарските стоки на международните пазари, а в дългосрочен план това ще доведе до обедняване на страната.
Мислите ли, че на подобен референдум, проведен на родна земя, нашего брата би отговорил по същия начин? Аз не мисля.
Тъкмо затова някога, когато вървяха гражданските битки за реформа на съдебната ни система, писах, че страната ни не е подходяща за референдуми, че ако в Република България се проведе референдум, българинът ще избере за главен прокурор трапера Динко от Ямбол.
Как тогава да не повярвам на един невероятен наш поет, който уверяваше, че щеше да обича отечеството си, ако нямаше съотечественици?
И така, далновидност и стратегическо мислене аз най-малко от българския народ очаквам. Няма и нужда.
Достатъчно е само моите сънародници да погледнат стандарта и бита на нашите съвременници от евровите държави – демокрацията им предоставя тази възможност.
Да погледнат пътищата на западняците, да погледнат улиците им, болниците им, учебните им заведения, медиите им, културните им институти, стадионите им, курортите им и да решат – дали и ние не искаме поне малко да позаприличаме на тях и дали дрипавият ни лев, който, ако не беше вързан за еврото, отдавна щеше да изчезне от само себе си, е в състояние да ни обезпечи икономически подобна прилика.
Защото не е патриот онзи, който цели на всяка цена да съхрани родната валута – той е лъжепатриот, патриотар и демагог, подвеждащ и мамещ сънародниците си, използващ фалшиви доводи за користните си властолюбиви цели.
Истински патриот и родолюбец е онзи, който ще предпочете онази валута, на чиято база ще се постигне най-висок жизнен стандарт за масовия българин.
А тази валута не е левът. Да се държим за лева като слепец за тояга, значи да се държим за потомствената си балканска нищета.
Пътят към националното ни благоденствие минава през еврото, а заобиколни пътища няма. Мотивите за тази ми преценка далеч не са само материални.
Защото не само материалното ни добруване и не само равнището на жизнения ни стандарт – и вътрешно-, и външнополитическата ни стабилност, и националната ни сигурност, и европеизирането и приобщаването ни към световната общност на цивилизованите държави зависят до голяма степен от приобщаването ни към еврото.
Съзнавайки го или не, противниците на еврото обслужват имперските интереси на Кремъл, който от векове гледа на страната ни не като на независима, равноправна и равнопоставена държава, а като на плячка. Всяка наша стъпка към евроатлантическите ни партньори е трън в очите на Кремъл, препятствие пред неговите хегемониални интереси на Балканите.
Не хваща вяра и доводът, че видите ли, левът е наш роден продукт, докато еврото е чужда, привнесена отвън валута. Новият, светски дух на времената предефинира понятията родно и чуждо. Така че чужда валута е еврото днес само за онзи нашенец, за който и Европа е чужда. За мен еврото не е чужда валута, защото ние сме част от Европа – Европа сме ние.
Далеч по-европеизирани, по-цивилизовани и по-могъщи държави от България загърбиха националните си парични единици и въведоха еврото, без при това националният им суверенитет ни най-малко да пострада. Тези държави би трябвало да бъдат за нас водещ пример, сред тях е нашето естествено място.
Това място е историческо, него отстояваха през вековете будители и възрожденци. На нас, съвременниците, историята предостави уникалния шанс да видим и изживеем техните свети мечти реализирани.
Национално предателство би било да загърбим европейското си наследство и дегизирани като патриоти, да студуваме и векуваме в суровата сянка на имперски Кремъл.
Текстът е публикуван в Портал „Култура“. Заглавието е на редакцията на ДЕБАТИ.
