Мохамед Халаф е журналист, хоноруван преподавател във Философския факултет и във Факултета по журналистика на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, автор на книгата „Фауда. Колапсът на Близкия изток“ (2019).
– Г-н Халаф, седмица, след като Израел прие плана за Газа, поставените цели изпълняват ли се, така както правителството иска?
– Трябва да кажем, че след доста спорове между политическото и военното ниво, по отношение на окупацията на Газа, разногласията между двете крила в ръководството на Израел, и особено мнението на командващия Генералния щаб Еял Замир, който беше против пълната окупация, Израел окупира 75 процента от територията на Газа.
Явно е, че армията е под голям натиск и вчера беше обявен новият план. В него има пет задачи. Сред тях е и разоръжаването на „Хамас“, но не само – тук са и всички други групи и организации, като „Ислямски джихад“ и още, мисля че три радикални леви групи, които също имат въоръжени отряди.
Освен това израелците искат да получат гаранции, че няма да бъде произвеждано оръжие в сектора Газа или там да влиза контрабанда от съседните държави – Йордания, откъдето оръжието отива до Западния бряг. Израел цели също контрол по отношение на сигурността върху цяла Газа и затова искат да направят зона за сигурност, която ще раздели град Газа от граничните с Израел градове, където беше разбита от „Хамас“ изградената стена и откъдето стана атаката на 7 октомври преди две години.
Също, освен освобождаване на заложници, петата цел е контролът да бъде предаден на арабски военни сили, които да бъдат там.
Вчера се появи информация, че когато приключи с „Хамас“ и поставените цели, Израел ще предаде контрола над Газа на арабски сили. В този контекст вече има едно име за губернатор на Газа – Самир Халиля, бизнесмен, добре познат в средите на палестинската власт, той беше главен секретар на правителството в Рамала. В същото време той е заемал и други постове в палестинската власт, но вчера той беше подложен на силни атаки от палестинската власт, за това, че не е упълномощен да приеме такова предложение – за губернатор, защото това е шантаж на Израел, които искат чрез подставени лица да управлява Газа.
Колко ще успее Израел по отношение на целта – ликвидиране на „Хамас“ и разоръжаването ѝ, това е спорен въпрос, защото това може да продължи една, две, три години. И затова военното ръководство в Израел не са съгласни с пълната окупация, защото считат, че това е капан за армията. Не знаят откъде ще има атаки от страна на бойците на „Хамас“, които излизат от тунелите – до голяма степен все още неразкрити напълно.
– Защо се стигна до пълната окупация?
– Според версията на Израел – те са дали достатъчно време на посредниците Египет, Катар, САЩ – да уредят проблема с освобождаването на заложниците. Според Израел „Хамас“ поставя неизпълними условия. Все пак те бяха предложили 60 дни примирие срещу пускането на живи заложници. Това не се случи и затова те сложиха край на посредничеството и преговорите. Но виждаме, че шефът на МОСАД пристигна вчера в Доха, за да продължат преговорите с „Хамас“.
– Като казахте за напрежението между политическото и военното ръководство в Израел – във вътрешнополитически план как обществото възприема тази политика? Има ли натиск върху израелското правителство?
– Натиск спрямо Нетаняху и правителството му не е спирало да има. Радикалната религиозна десница поставя въпросите и Нетаняху няма друг изход, освен да изпълнява това, което искат министрите, представляващи радикалната десница.
Натискът е и от семействата на заложниците, и от политическата опозиция, която вече няколко пъти обвиниха Нетаняху в това, че той хвърли Израел в една голяма опасност.
Армията е изтощена и трябва да се прекратят тези ходове – това е тяхната позиция.
Дали обаче, ако Нетаняху и неговото правителство ги няма, дали тези, които ще дойдат след това, дали няма да провеждат същата политика? Защото тук става въпрос за сигурността на Израел. Нетаняху казва, че действията на правителството му са насочени към това, да не се повтаря повече 7 октомври. Но дори съюзниците на Израел вече отправят критики към Нетаняху и неговото правителство по отношение на това, което се случва в Газа.
– В този контекст, тази вълна на признаване на държавата Палестина от западни правителства, включително от ЕС, Канада, Австралия, очаквате ли още държави и правителства да оказват натиск по този начин и изобщо с този натиск съобразява ли се израелското правителство, или напротив – то става по-радикално в действията си?
– Тук има три аспекта. Първо, защо тези европейски и други правителства, които доскоро бяха поддръжници на Израел, сега заемат такава позиция? Както знаете, в цяла Европа вече има имигранти, които са част от тези държави и те притискат правителствата. Вече две години по всички площади в големите градове на Европа има протести на тези общества от имиграцията. Те са подкрепяни от партиите, които от своя страна оказват натиск върху правителствата.
Второ, аз не виждам някакъв политически успех в това всички тези държави да признаят палестинската държава. Досега има повече от 140 държави в света, които са признали държавата Палестина. Тя от своя страна има посолства по света. Но това не играе никаква роля по отношение на въпроса дали съществува или не палестинската държава. Всичко зависи от това, първо, дали Израел са склонни да тръгнат към този процес на „две държави“. Това го имаше като процес още през 1995 година, когато беше подписано споразумението от Осло. Там също бяха начертани три етапа за създаване на палестинската държава, но „Хамас“ и другите радикални палестински групи отказаха да признаят това споразумение и казаха, че няма да го приемат.
Дори и това споразумение да беше изпълнено и от двете страни – палестинците и израелците, отдавна щяхме да имаме палестинска държава и тази война в момента и жертвите нямаше да ги има.
Палестинска държава ще има, когато няма оръжия в ръцете на различни палестински групи. Групи, които трябва да са единни в признаването на Държавата Израел и да имат статут на палестинска държава – невъоръжена, както бяха подписали в споразумението в Осло.
В същото време, от израелска страна, трябва да се променят тези наративи на правителството на Нетаняху и радикалната десница, че трябва да се анексират територии от Западния бряг и другите райони, като Йерусалим. Двете групи трябва да престанат с тази политика, но това няма да се случи. Вече има 80 години от основаването на Държавата Израел през 1948 година. Оттогава имаше толкова инициативи, конференции, посреднически роли, но нищо не се случи. Аз не очаквам да се случи нещо от това, няколко европейски държави и световни столици да признаят Държавата Палестина. И в момента я има палестинската власт.
Това е морален акт, това е натиск срещу Нетаняху и неговото правителство.
Образованието и в двете страни учи на омраза, агресия. Корупцията в палестинската власт, ролята на въоръжените сили в палестинските територии – това всичко трябва да бъде изчистено, да бъде прието и от двете страни в спора, заедно с арабските държави. Не може Държавата Израел да бъде ликвидирана, както иска Иран. От другата страна Израел трябва да признае съществуването на палестинците. Трябва да намерят начин и формула да живеят заедно. Как ще се случи това – това е един много сложен процес, трябват много години и този процес е свързан с цялата ситуация в Близкия Изток.
