Този текст ще предизвика бурни реакции, включително лепене на етикети в ситуация на силно разделени общества. Вече съм свикнал, но етикетите не са нищо друго, освен мехлем за фрустрациите на онези, които ги лепят. Ако описваме ситуацията като война било срещу „укронацистите“, било срещу „руските орки“, няма как да намерим някакво решение за прекратяването й, освен чрез изтребването на врага. Но имаме и друг избор.
Обичайно разбираме войната като организирано масово насилие, справедливостта като етическа категория, а политиката като „изкуство на възможното“ и начин за живеем заедно, въпреки различията си. Съчетанието им винаги е голямо изпитание за разума и морала.
Войната в Украйна постави на изпитание световния ред, установил се като резултат от победата на Обединените нации над нацизма и фашизма през 1945 г. Този нов световен ред интегрира в себе си нови принципи на международното право, но най-вече принципите на зачитане на правата на човека и спазването не само на договорите, но зачитането на международните норми за справедливост.
За десетилетията след това международните отношения, без да променят анархистичната си природа (липса на централна световна власт) въпреки това се институционализираха чрез създаването на огромно количество международни организации и подписването на несметно количество нови междудържавни договори. В много случаи държавите спазват поетите задължения, но в много случаи постъпват егоистично и понякога се държат като бандити извън закона и морала.
Войната в Украйна повече от всякога днес се дискутира с оглед на проблясващите надежди за нейното прекратяване. Вижда се изтощение на воюващите, умора сред съюзниците им, дори винаги идващото след две-три години нейно банализиране. Как тя да приключи стана централна тема на много политически дебати.
Мисля, че известно хладнокръвие при анализа на възможностите за такъв край е не само полезно, но все по-наложително. Ако дебатът успее да се освободи от категоричните твърдения, които не приемат никаква друга гледна точка, от нещо като едновременно епистемологичен и аксиологичен фундаментализъм, е възможно да се намери решение. Решение, което непременно ще бъде някакъв вероятно крехък или временен баланс между силата, справедливостта и възможното. Защото най-големият риск е тази война да стане безсрочна или да утихне като войната в Корея (1951-1953), където Северът и Югът и до днес са официално във война, макар и подписали примирие.
Какво научихме за Украйна?
Една от пропагандните тези на руските националисти е, че Украйна е „изкуствена държава“, някак случайно създадена от историческите обстоятелства на територия, наричана в миналото Малая Русь и Новороссия. Бих се учудил, ако която и да е днешна държава не е „изкуствена“. Държавните граници не са геология, а завоевания и политика, няма нищо „естествено“ в тях.
Може ли да се каже, че днешните граници на Украйна са начертани справедливо? След Втората световна война Украйна се разширява на запад с част от Галиция, Волхиния, Карпатска Рутения, Северна Буковина, Бесарабия, Буджак, а през 1954 г. по решение на Никита Хрушчов и с Крим. Било ли е справедливо? Не знам, но тогава е било прието като такова, а Украйна е била сред най-пострадалите страни през войната (фронтът е преминал на изток, а след това и на запад, два пъти през страната), както и в Беларус. Затова и двете страни през Студената война имаха всяка по един глас допълнително в ОС на ООН, макар и да са били част от СССР (също с един глас).
Днес не можем лесно да оспорваме границите – в международното право твърдо се е установил принципът на зачитане на териториалната цялост на държавите и на границите им. Границите на Украйна са легитимни по силата на uti possidetis juris – административните й граници при разпускането на съветската федерация. Следователно историята на създаването на независимата украинска държава не може да бъде основание днес за преначертаване на границите й.
От друга страна е въпросът за това, кому принадлежат определени територии. Формално – всяка една на определена държава, но всъщност трябва да признаем, че териториите принадлежат най-вече на постоянните им обитатели. Затова и всеки териториален спор, който не взема предвид исканията на постоянните обитатели на територията, е империалистическа подялба, но не и търсещ справедливо решение. И затова, ако днес говорим за Донбас или Крим, най-добре е в плановете да се има предвид, какво искат техните постоянни жители, при това какво искат свободно, а не под нечий диктат.
Тук, обаче, се сблъскваме с друг феномен – сепаратизма, но и правото на народите за самоопределение. Дали второ винаги е легитимен аргумент на първото? Легитимно ли е искането за отделяне в независима държава на Каталуня в една демократична Испания, където областта има фактическа автономия? И каква е разликата с Шотландия, където също искаха отделяне от Обединеното кралство, стара демокрация. А дали „Северната лига“ в Италия легитимно е настоявала за отделяне на Падания като отделна държава? При Каталуня и Падания сепаратизмът беше на богатите провинции срещу останалите, докато при Шотландия сепаратизмът беше за запазване на социалната държава срещу неолибералната политика на централното правителство. Но и в трите случая централното правителство не изпрати армията срещу сепаратистите, а изпрати преговарящи.
В Украйна временното правителство през 2014 г., най-вече под натиска на крайно-дясната партия „Свобода“ обяви антитерористична операция срещу протестиращите в Донбас. Макар тогава тези сепаратисти да искаха само „специален статут“ за региона си, дори не и автономия. Вярно е, че получаваха подкрепа и от Русия, което ги прави много по-различни от примерите с Каталуня, Падания или Шотландия. Но решението на централната власт още в началото да избере силата се оказа погрешно. Това само изостри конфликта, а сепаратистите обявиха две непризнати републики (април-май 2014). Когато новоизбраният тогава президент на Украйна Петро Порошенко въведе специален статут за Донбас през октомври 2014, вече беше късно. Фактически войната започна, макар първоначално между частни и нередовни военни формирования („Азов“, „Айдар“ и доброволци от „Десен сектор“ от украинска страна; сепаратисти и руски доброволци и наемници във „Вагнер“ от другата страна, включително чеченци), преди за стане осем години по-късно междудържавна.
Какви са сценариите за края на войната?
Войната в Украйна може да приключи по различен начин. Но всеки от тях има различна цена, изисква различни условия, за да се осъществи. Именно последиците от едно или друго „приключване на войната“ са важни, за да оценим, кое от тях е поне малко по-добро от останалите.
Справедлив мир
Би било несъмнено справедливо да се възстанови териториалната цялост на страната, агресорът да поеме отговорност и възмезди нанесените щети, а отговорните за започването на войната да бъдат изправени пред съда. Справедливо, но непостижимо, освен ако не си представим (just imagine), че войната може да завърши по начин, описван като „победа за Украйна“. Освен ако, също така, подкрепящите Украйна не решат да помогнат, като влязат открито във войната срещу Руската федерация, нещо, което никой нито в ЕС, нито в САЩ, нито в НАТО дори си помислят. Защото последиците ще бъдат много по-лоши, отколкото ако това не се осъществи. Поради неприемливата максима“ Fiat iustitia, et pereat mundus“ („Да бъде справедливост, дори за загине светът“), защото цената на справедливостта не може да бъде по-висока от оцеляването на света. Следователно справедливият мир вероятно ще трябва да почака нещата да се променят с времето.
Военното решение
Не бива да изключваме и прекратяването на войната със сила, ако едната или другата страна надделее над другата и й наложи своите условия. Въпреки решителността на украинците да се съпротивляват срещу агресията, ресурсите им несъмнено остават ограничени (демографски, мобилизационни, териториални) пред три пъти по-многолюдната Руска федерация, разполагаща също и със значителен географски ландшафт.
Някои наблюдатели вече изразиха мнение, че ако през 1992 г. Украйна не се беше отказала от съветското ядрено оръжие на своя територия, сега нямаше да бъде нападната. Защото би го употребила срещу агресора. Макар да не си представям украинско правителство (освен ако не е само и единствено от крайно-десни), което би се решило на това. Най-малкото заради риска от международна изолация, но също и по морални причини. Да не говорим за риска от ответен удар и чудовищни последици, далече надхвърлящи тези от Чернобил.
Русия, както изглежда, също не е в състояние да надделее, поне не и в близко бъдеще. Опитът й да постигне незабавен успех за една седмица в началото се провали поради украинската съпротива. Неочаквана за руснаците, които много погрешно си представяха, че ще бъдат посрещнати като „освободители“ в Киев (в някои от изоставените бронетранспортьори към Киев бяха намерени парадни униформи!).
Във военно отношение се очертава пат – невъзможна победа, поне в скоро време, за никоя от страните. Така войната рискува да завърши като Корейската – едно продължаващо вече 70 години примирие, но официално състояние на война. Това би бил много лош вариант и за Европа, защото ще е една вечно тлееща война.
Мир чрез сила
Тази формула многократно е произнасяна от европейски лидери, но те се въздържат да я дешифрират в подробности. Накратко идеята е, с военното подпомагане на Украйна тя да получи по-добри позиции при преговорите за примирие с Русия. Теоретично това е обосновано, но изисква определени условия. Най-вече време, през което да се промени съотношението на силите, но също така и известно примирие, за да може тези сили да бъдат натрупани. Рискът е, че това време ще се използва и от Русия, за да натрупа сили. А ако военните действия продължават, то времето може да се удължи прекалено много и в крайна сметка да се окаже недостатъчно. По същество формулата предвижда продължаване на войната, макар евентуално с по-малка интензивност. И тук друг риск е взаимното омаломощаване на страните, като не е сигурно, че Украйна ще го прави по-бавно. Дори обратно, Русия може през това време да продължи да напредва, макар и бавно.
Да се подпомага Украйна военно, за да има силата да преговаря, изглежда напълно легитимно от гледна точка на справедливостта. Но войната и военната сила е легитимна, само ако се сдържа в границите на пропорционалността, а значи – в границите на справедливостта. Защото целта никога не оправдава средствата. Оръжията обикновено убиват, но някои вече са забранени от международни конвенции, затова доставката за Украйна на забранените противопехотни мини, на забранените многокасетъчни заряди и други подобни, дори при положение, че другата страна също ги използва, е неприемливо. Лесно може да се прекрачи границата и с химически и биологични оръжия (също забранени), а и ядрени.
Компромис: не много справедлив мир
Идва ред на компромисите, които по никакъв начин не могат да бъдат непременно и съвършено справедливи. Първоначално се говори за примирие при определени условия, впоследствие за трайно мирно уреждане и мирен договор. Всичко това сега изглежда толкова трудно, и толкова невъзможно, макар да е някакъв изход от една ситуация на вечна война.
Обсъждат се няколко въпроса: членството на Украйна в НАТО и изобщо гаранциите за сигурност на страната, възможни териториални промени за Донбас и Крим, възможност за разполагане на мироопазващи сили в Украйна и по линията на примирието… Но също и перспективите пред членството на Украйна в ЕС.
Особено след избора на Доналд Тръмп за президент на САЩ и неговата инициатива за незабавен мир в Украйна, членството на страната в НАТО изглежда вече не стои на дневен ред. Но ако е разбираемо, защо Украйна иска това (гаранции за сигурност), то е по-трудно да се отговори, защо НАТО да го иска?
Ще трябва ли Украйна да отстъпи територии? Не е справедливо, несъмнено, но ако това й дава шанс да се възстанови от войната, вероятно може да се обсъжда. Въпросът за териториите като цяло може да се отложи, особено за Крим (което и самият президент Зеленски вече спомена).
Съвършено не е ясно, какви миротворци могат да се разположат между двете армии. Русия категорично отхвърля това да са европейски сили (те са част от НАТО), но допуска под флага на ООН неевропейски, например китайски миротворци. Дали Украйна ще го приеме, не е ясно. А и докога, докъде на тази толкова дълга линия на съприкосновение? С какви сили, колко и за какво точно? Ще може ли такава сила да предотврати подновяването на войната? На тези въпроси сега, очевидно, не може да се отговори. Но нима лошият мир не е по-добър от всяка война? Поне защото предотвратява нови жертви и разрушения.
Какво правим, когато не можем да постигнем справедливост?
През 2020 г. улиците на София и други големи градове в страната бяха залети от граждански протести, които настояваха да оставка на тогавашния премиер Бойко Борисов и тогавашния главен прокурор Иван Гешев. Тези искания станаха реалност, но след седем поредни парламентарни избори едва ли някой убедено ще каже, че справедливостта е възтържествувала. Просто защото привържениците на „края на модела ГЕРБ“ нямаха ресурсите и силата, за да го постигнат. Какво направи обществото? Ами прие ситуацията такава, каквато е, с евентуалната надежда, че в бъдеще тя ще се промени (което от своя страна никой не може да гарантира).
През 1940 г. Сталин нарежда на Червената армия да предприеме атака срещу неутрална Финландия за коригиране на съвместната граница. Тази дълго време „скрита война“ в съветската историография завършва с финландски териториални отстъпки, валидни и сега. Това съвсем не беше справедливо, особено за финландците, но те го приеха, защото след 1945 г. нямаха нито силите, нито подкрепата, за да го променят, а и защото евентуалните им съюзници бяха наясно, че една промяна на тази реалност със сила, би произвела много по-негативни резултати, от простото ѝ приемане. Но Финландия в крайна сметка спечели, защото се разви и модернизира като неутрална страна през Студената война, макар сега да е членка на НАТО.
Има още много примери на завършили несправедливо войни, чиито резултати по горните причини са били приети от международната общност. Справедливо ли е завърши Корейската война – не, защото в крайна сметка никой не понесе отговорност за започването й. Справедливо ли завърши войната от 1967 г. в Близкия изток, когато Израел окупира Голан на сирийска територия, както и изцяло град Йерусалим и това продължава и до ден днешен? Не, но останалите приемат (засега) ситуацията, защото промяната й със сила ще има по-лоши последици.
След 1945 г. Полша беше прекроена – отстъпи на Съветския съюз териториите, които сега са западна Беларус и Западна Украйна, но получи в замяна предишните германски територии в Поморие (Померания), Шльонск (Долна Силезия) и част от Източна Прусия. А днешният университет във Вроцлав (стария Бреслау) е наследник на полския университет от Лвов (днес украински град). Справедливо ли беше това? Не знам, но поляците от Лвов са били преместени (?) на запад, а немците от Шльонск са изселени в Германия. Етническо прочистване? Несъмнено, но по днешните стандарти, тогава е изглеждало приемливо на фона на разрушената от войната Европа, в която вината е била изцяло приписвана на немците.
Справедливо ли беше разделението на Германия след Втората световна война? От една страна мнозина тогава са били убедени, че германците като цяло носят вина за случилото се и е трябвало да понесат последиците. Но всички германци ли? И тези, родените след 1945 година? Очевидно е, че това разделение не беше справедливо, то беше наложено от нови обстоятелства – разделението на Европа и света по логиката на Студената война. Но германците, а и останалите, изчакаха преди Германия отново да се обедини. Никой и не помисли да направи това със сила, поради горните причини.
Какво е възможно?
Именно в това се състои предизвикателството пред политиката, след като сами по себе си войната (продължение на политиката с други средства) и моралът (ограничения пред политиката с други средства) не могат да постигнат желаната цел – възстановяването на справедливостта. Поне не веднага.
Но моралните съображения винаги са важни. Защото война, която изцяло загърбва моралните ограничения (да щадиш цивилните, да не убиваш военнопленниците, да не стреляш по лекарите и журналистите…), такава война е само масово убийство без политически цели. А политика, която загърби изцяло моралните съображения, е просто организирана престъпност. Четем погрешно Макиавели, който съветва владетеля не да загърби морала, а да остави настрана собствените си морални разбирания, ако това му пречи да запази живота и благополучието на поданиците си. Макиавели проповядва йерархия в моралните ангажименти, а не изоставяне на морала в политиката.
Затова при търсенето на решения с войната в Украйна е добре да си даваме сметка за две неща, за да възстановим диалога по този въпрос. Не си войнолюбец, ако си загрижен за това, войната да завърши със справедлив мир. Просто поставяш справедливостта на преден план, но до известна степен подценявайки условията за нейното реализиране и цената за това. Не насърчаваш агресора, ако искаш незабавно спиране на войната, дори при не много справедливи условия. Просто смяташ, че дори лош мир е по-добър от добра война, като оставяш малко настрана нуждата от цялостно справедливо решение.
Опасното в случая е, ако се подведем по историческите аналогии. Вярно е, че като човеци в нови ситуации се основаваме на предишния си опит. Но днес, когато се говори, че едва ли не сме в ситуацията от 1939 г., когато отстъпките пред Хитлер само са го насърчили да започне опустошителната война, това може много да ни подведе. Какво биха могли тогава да направят лидерите на демокрациите срещу намеренията на Хитлер? Превантивна война? Или вместо „странната война“ след 1 септември 1939 г. – решаващо настъпление? Но не са имали силите да преодолеят „линията Зигфрид“ по Рейн и е трябвало да преминат през неутрални Белгия и Нидерландия. Биха ли го направили, както Хитлер по-късно? Не вярвам.
А днес можеше ли да се предотврати мащабната война в Украйна с изпреварваща атака? Не, разбира се. Или бързото приемане на Украйна в НАТО още през 2008 година? При Виктор Янукович, тогава министър-председател на Украйна? А дали това не би предизвикало веднага агресивната реакция на Русия и една „договорена окупация“? Кой знае, но рискът би бил голям. Опасността е историческите аналогии да ни подведат.
Справедливост срещу реални възможности – един изключително труден избор, но все пак избор. Класически избор между желанието и възможностите. Изглежда няма възможност да се постигне истински справедлив мир незабавно. Но продължаването на войната също не е справедливо. Къде е мярата, не знам, но си заслужава да се търси.
Може да се започне със спиране на огъня (крехко примирие), последвано от договорено по-постоянно примирие и раздалечаване на воюващите, евентуално с разполагането на миротворци за наблюдение. Както и приемане (засега) на териториалната реалност (Донбас и Крим под руски контрол). Което не значи непременно и приемането на ситуацията като справедлива.
Това не значи, също така, да не се търси справедливост. Може да се започне дори само с преследване на престъпленията, извършени на терен. Защото зад всяко едно стои не на последно място конкретен извършител, който не може да се оправдава с „изпълнявах заповеди“. Но престъпленията и от двете страни, като се започне с 2014 г.: не само Буча, не само убийствата на украински цивилни и военнопленници, но също пожарът в Одеса и гибелта на мирни жители в Донбас по вина на формирования като полка „Азов“ или „Айдар“ (тогава многократно посочвани от „Амнести интърнешънъл“ като отговорни за това).
Усилие и за възстановително правосъдие при не най-тежките престъпления вероятно също е възможно. Такива организирани действия имат шанса да възстановят сред пострадалите, а и сред общественото мнение увереността, че все пак някаква справедливост е възможна. Още преди големите виновници за трагедията да бъдат подведени под отговорност. Между другото, ако говорим за отговорността на президента Путин, вероятно в самата Русия има много руснаци, които биха му потърсили сметка – заслужава си да им се помогне. Това ще допринесе и за намаляването на омразата между украинци и руснаци – те ще останат съседи и в бъдеще, ще трябва да намерят начини за помирение (Франция и Германия със сигурност могат да помогнат в това отношение със своя успешен опит за помирение).
Най-сетне ще дойде и възстановяването на Украйна. Но ако това означава най-богатите отново да спечелят, а най-бедните отново да обеднеят, както е обичайно в такива ситуации, ако това се превърне в „обикновен бизнес“ за трупане на печалби и за подпомагане на олигарсите, ще е много рисковано. Защото ще убие всякаква надежда за справедливост.
Също така ефикасни действия за ограничаване на използването на стрелково оръжие от цивилни – след всяка война неконтролираната дисеминацията на оръжия сред населението е голяма опасност за обществата. Украйна не е САЩ, а европейска страна, може спокойно да приеме законодателство като в Обединеното кралство, което е изключително рестриктивно в този план.
Украйна може да започне сериозно да гради общество, което да се интегрира в ЕС: правова държава, зачитане на малцинствата (включително и рускоезичното), решителна изолация на крайно-десните националисти, уважение към многообразието.
Такова обещание би могло да ентусиазира украинците не по-малко, отколкото защитата на независимостта им.
Imagine!
*Текстът е публикуван в блога на автора. Заглавието е на ДЕБАТИ.БГ
