Моноспектакълът е най-голямата ръкавица, която може да хвърлиш в лицето на един актьор. Това заяви Георги Грозев преди премиерата в Ловеч на „Последният танц на Нижински“, в която той е актьор и дебютира като режисьор.
По думите му провокацията е голяма, летвата е вдигната високо. Пиесата на Норман Алън се поставя за първи път в България и се реализира с финансовата подкрепа на Министерството на културата по проект на Драматичен театър „Борис Луканов“ в Ловеч. Премиерата е на 31 март (понеделник) на сцената на Ловчанско читалище „Наука – 1870 г.“.
Грозев разказа как се е зародила идеята за този моноспектакъл. „Текстът попадна съвсем случайно при мен, но, както знам, няма нищо случайно. Преди повече от 10 години един мой курсист, тъй като преподавам и на любители актьорско майсторство, беше тогава психиатър. Той ми предложи този текст, който е за един голям артист в началото на 20 век – време много подобно на нашето, който приключва рано кариерата си, прави огромни неща и завършва живота си, за съжаление, в психиатрична клиника“.
Текстът обаче отлежавал в чекмеджето на актьора, за да дочака момента, в който да бъде разказан. „Ние сме разказвачи на истории, които сякаш са живи, имат нужда да ги разкажем. И знаят кога идва точният момент“, посочи Георги Грозев.
Преди по-малко от година директорът на ловешкия театър Биляна Петрова му предлага да се впусне в това предизвикателство – моноспектакъл.
„Да, може да е моноспектакъл, но като изразни средства, визуално и като музика, мултимедия, работа с декора, той е много активен, има своите интерактивни моменти в общуването с публиката. И в никакъв случай не бива да ви подвежда това, че говорим за един велик балетист, който е творил преди повече вече от 100 години, че говорим само за публика, която се интересува от балет“, каза Грозев.
По думите му, тази пиеса се занимава с един по-голям проблем – не само на твореца, но и на човека от своето време, изправен пред прага на една епоха – началото на 20-ти век, която за хубаво или за лошо прилича на началото на 21-и век.
„В 20-и век е краят на индустриалната революция и Първата световна война, сега имаме технологична и информационна революция, залива ни една безумна многотия от информация, но не знания. И за съжаление, каквото и да правим, сме в една война, тя все още може да е локална, но по един или друг начин целият свят е ангажиран и икономически, и политически, и културно, и социално с нея“, посочи актьорът.
„Вацлав Нижински поставя основите на модерния балет, който се занимава с любовни и сексуални взаимоотношения. Чисто хореографски той е бунтар. Много от спектаклите, които поставя, скандализират обществеността в Европа и в Америка по онова време. Живеейки в едно време на информационна технология, много е лесно днес да станеш световна звезда. Само, че говорим за 1910-а, 1919-а година. Този човек покорява буквално света. Той е личност от огромен мащаб. Затова е нужно пиесата да се занимава с този човек, с мащаба му“, заяви Георги Грозев и добави, че кариерата на Нижински е само около десетина години. „Като един фойерверк изгрява, залива всичко с творчеството си, с иновациите си, с модернизма си, след което идва войната, психиката му не издържа и той прави своя последен танц“.
Георги Грозев сподели, че в тази пиеса припознава много неща от себе си, от творческия си, от житейския си път, от ценностната си система, от нещата, за които се бори.
„Истината е, че много ме беше страх от този текст. Този страх се трансформира се в адреналин, който да случи магията за премиерата. Ужасно дълбоко е, защото не само го играя, но го и поставям като режисьор с много изразни средства, които да въздействат и визуално, и звуково. Имаме куклени прийоми, скеч, стендъп комеди, психологическа драма и – тези средства ще го направят достъпен за по-широк кръг от хора“, каза още Грозев.
По думите му провокацията е голяма, летвата е висока. Дълбоко е, но е вкусно, казва творецът.
Преводът на текста е на Радостин Желев, сценограф е Кирил Наумов, а хореограф и асистент-режисьор е Филип Миланов. Музиката е от Георги Атанасов, визуалната среда е на Петко Танчев.
