Има моменти в международната политика, когато езикът на дипломацията се пропуква и зад привидната фасада на съюзничество изплува демонстрация на сила, плоски коментари, лични нападки и откровен натиск. Последните изявления на американския президент Доналд Тръмп по адрес на френския му колега Еманюел Макрон са именно такъв случай — симптом не просто на лошо възпитание, а на откровен рекет, символ на дълбоката трансформация в трансатлантическите отношения напоследък.
Американският президент предизвика вълна от недоумение, след като публично си позволи подигравателни коментари по адрес на френския държавен глава и съпругата му Брижит Макрон. Видеоклип, публикуван за кратко в официалния канал на Белия дом, показа Тръмп не само в ролята на политически критик, но и на саркастичен имитатор, преминавайки границата между държавническо поведение и лична нападка.
„Макрон, чиято съпруга се отнася изключително зле с него… той все още се възстановява от удара, който получи в челюстта“, заявява Тръмп във видеото, което малко по-късно беше свалено.
Тръмп изглежда визираше добилия голяма популярност в интернет видеоклип от миналия май, показващ Брижит Макрон да поставя двете си ръце на лицето на френския президент с движение, което приличаше на лек удар.
Американският президент също така заяви, че е поискал от френския държавен глава военна подкрепа в Персийския залив: „Казах: Еманюел, бихме искали да получим малко помощ в Персийския залив, въпреки че бием всички рекорди по отношение на елиминирането на злодеите и унищожаването на балистични ракети“.
След това Тръмп имитира своя колега с френски акцент: „Не, не, не… не можем да направим това, Доналд. Ще можем да го направим, след като спечелим войната“.
По много културен начин, показвайки класа и поведение много над това на американския си колега, френският президент заяви, по повод коментарите на Тръмп относно брака му, че те „не са нито елегантни, нито уместни“, предаде Франс Прес. „Те не заслужават отговор“, добави той.
Френският президент отхвърли и самото искане за военна намеса, определяйки идеята за отварянето на Ормузкия проток със сила като „нереалистична“ и потенциално безкрайна операция с тежки рискове.
Макрон отдавна е мишена за президента на САЩ, който го обвинява, че не е дал разрешение за прелитане на американски самолети над френска територия в рамките на войната срещу Иран, започнала на 28 февруари.
В общи линии през тази седмица Тръмп засили войнствените си изказвания по адрес на НАТО, като в профила си в „Трут Соушъл“ нарече алианса „хартиен тигър“. САЩ „ще си спомнят това“, каза по-рано американският президент на заседание на кабинета.
Държавният секретар Марко Рубио във вторник постави под въпрос както никога досега трансатлантическата връзка с НАТО, като заяви, че САЩ трябва да „преразгледат“ отношенията си с алианса, след като войната срещу Иран приключи.
В конкретния случай, от едната страна стои американската администрация, която все по-често използва езика на ултиматума спрямо съюзниците си. От другата, са европейски лидери, които отказват да бъдат въвлечени в конфликти без ясна стратегия и край. В този контекст думите на Тръмп, че НАТО е „хартиен тигър“, както и изказванията на Марко Рубио за възможно „преразглеждане“ на трансатлантическите отношения, звучат не само като импулсивни реплики, а като част от по-широка линия на натиск.
Истината е, че зад привидната грубост се крие добре познат инструмент — политически рекет. Франция отказа да предостави въздушното си пространство и да се включи във военната кампания срещу Иран. В отговор последва публично унижение. Това не е дипломация. Това е опит за дисциплиниране.
Но подобен подход има своята цена.
Вместо да разклати позицията на Париж, той постигна обратното — консолидира не само цяла Франция, но и породи широко европейско недоволство. Все по-често в европейските столици се чува въпросът доколко Съединените щати остават предвидим партньор и доколко трансатлантическият съюз се основава на споделени ценности.
В свят на нарастващи геополитически напрежения подобно разклащане на доверието между съюзници неизбежно отваря пространство за други глобални играчи, като Русия, за която всяка пукнатина в западния блок е добре дошла.
В крайна сметка въпросът не е дали поведението на Тръмп е уместно. Истинският проблем е в подмяната на съюзническия принцип с логиката на принудата, външната политика се свежда до „с нас или срещу нас“, а различното мнение се наказва с публично унижение.
