Новинарските емисии и сутрешните блокове често са пълни с черна хроника и сензации, които, въпреки общественото порицание, не спират да изпълват ефира. Всеки път, когато чуем за пиян шофьор и убити на пътя, се надяваме, че това ще е за последно. Защо обаче това не е така? Общественото порицание ли не е достатъчно категорично, или наблюдаваме пикова точка в разпада на ценностите?
На фона на говоренето за семейните ценности и въвеждането на вероучение в училище, така че децата да бъдат въведени в моралните и етични устои на едно общество, днес емисиите отново бяха изпълнени с един крещящ случай: За трети път поп-фолк певица е заловена да шофира с 3.14 промила алкохол в кръвта. И то с 6-годишното си дете на задната седалка.
А за да изглеждат нещата още по-стряскащи – това се случва в условията на условна присъда, която певицата Дебора изтърпява за подобно провинение – заради шофиране в нетрезво състояние.
Въпросите, които изникват са много. На първо място това е въпросът с „превъзпитанието“, което трябва да бъде крайният резултат на една присъда. Това на практика е вечният въпрос: Трябва ли да бъдат завишени санкциите за подобни провинения?
Но по-сериозен остава въпросът за това какъв пример даваме на децата си.
Изглежда, че вече има поколения, за които силовата саморазправа на улицата е ежедневие, въпреки уверенията на МВР, че проблемът с т.нар. „локали“ е решен. Надяваме се да е така. Нали все пак полицаите спешно се оказаха с близо 50 процента по-високи заплати? Въпреки че статистиката към момента показва ефекта от това упражнение – нулев.
Случаят с певицата Дебора може да ни постави на нокти – възпитаваме ли още по-бедно откъм ценности поколение?
Ако очакваме, че с намесата на държавата във формирането на етичните норми и правила при възпитанието на децата, ще бъде постигнат ефект, то това не трябва да ни обнадеждава. Тук става въпрос за един много по-сложен процес, в който участниците са семейството, държавните институции (особено, когато говорим за правораздаване и санкции) и институции като училището и църквата. Последната винаги е била пасивен участник в този процес. Тук влизат и политиците, които, уви, виждаме по-често да назидават, да хулят и клеветят, давайки си сметка, че няма да бъдат преследвани.
И не на последно място тук е ролята и на обществеността, която през последните години изглежда „приспана“. Моралното осъждане, въпреки някои прояви на съпричастност през последните години заради брутални посегателства и престъпления срещу деца и младежи, изглежда не е достатъчно.
Помним „пандемията“ от видеа от магистралата, в които шофьорите сами записват подвизите си, записани на скоростомера, има и пандемия от случаи на улично правосъдие – кога провокирано, кога не. Стряскащото е, че такива случаи растат в геометрична прогресия: Колкото повече, толкова повече. Като някаква форма на протест срещу властта – вие ни гоните, но ние сме недосегаеми. Послание, което често четем между редовете в лакърдиите на политиците.
Държавата – институции и граждани, която е разпокъсана в политически и геополитически страсти, е прибутала настрана грижата за подрастващите и за това вина носи всеки един от нас. Но, за съжаление, не всеки един от нас е наясно с това. Вместо това очакваме някой друг да реши този въпрос, да запретнем ръкави, изглежда, не е опция.
