В своите спомени, написани в три тома, бившият кандидат-член на политбюро на БКП и министър на културата, науката и просветата Георги Йорданов, освен многото интересни истории за последните дни на комунизма в България, хвърля и светлина върху задкулисния и практически нелегален вътрешно партиен преврат срещу лидера на БКП Тодор Живков.
От спомените на Георги Йорданов става ясно, че Живков е свален от неговите съратници Добри Джуров, Петър Младенов, Димитър Станишев, Стоян Овчаров и Андрей Луканов, под прякото ръководство на руския посланик и на КГБ, на които очевидно гореизброените служат безпрекусловно, въпреки страха си от самия Живков.
Припомняме, че синовете на Стоян Овчаров и Димитър Станишев десетилетия по-късно продължаваха активната си дейност в управлението на България.
„…Бях политически съветник на няколко генерални секретари на ЦК на КПСС. Най-напред бях при Андропов, с когото се знаем от дългогодишната ни съвместна работа в КГБ. После бях сътрудник на Черненко и продължих при Михаил Горбачов.
На срещите ми с Тодор Живков внимателно му намеквах, че преустройството, тоест “перестройката” в България изостава в сравнение със СССР и това се забелязва от ръководството на КПСС и лично от Михаил Сергеевич. Живков бързо и нервно отговаряше приблизително по един и същи начин:
“Ние отдавна сме се преустроили, не виждате ли, че хората у нас живеят по-добре, отколкото във вашата страна. И това е, защото вашата перестройка не започна от икономиката, а с политическите промени и гласността. А и условията в България са различни, специфични. Ние сме малка страна и не бива абсолютно във всичко да повтаряме вашия опит”.
Предадох това по телефона на Михаил Сергеевич. Той остро ме прекъсна. Трябвало да бъда по-твърд и настъпателен и вече да действам с нашите хора в обкръжението на Живков, и тресна слушалката.
Тогава се срещнах с Андрей Луканов, Петър Младенов, Добри Джуров, Димитър Станишев… Те започнаха да ме подпомагат. Много от разговорите водехме в сауната, която се намира в спортния комплекс на посолството.
Други наши сътрудници и служители на КГБ и РО работеха по своя линия не само с тези отговорни дейци, но и с по-широк кръг членове на ЦК, интелектуалци, дългогодишни наши приятели и сътрудници.
Журналистите ни също се включиха и активираха връзките си със свои колеги, приятели и познати. Започнаха да се появяват отделни изблици на недоволство срещу Живков и управлението му. Учреди се Русенският комитет, Комитетът за гласност и преустройство. Появиха се плахи критични материали в някои вестници – “Народна култура”, “Литературен фронт”, публикации по линия на самиздат и т.н.
Но Живков и ръководството бързо овладяваха положението и укрепваха властта си. Не помогнаха и икономическите ограничения, които СССР по лично нареждане на Горбачов наложи на България. Става дума за рязко намаляване на доставките на суров петрол и за прекъсване на субсидията от около 500-600 милиона долара за компенсация на цените на българските селскостопански стоки.
Отново позвъних на Михаил Сергеевич и го уведомих за трудностите, които срещам и не мога да преодолея.
Той избухна, попита ме кога ще стане промяната и затръшна слушалката. Нямах друг изход, освен отново да се обърна към нашата група. Андрей се извъртя, навярно се уплаши, и ми каза да накарам чавдарците – Джуров, Йотов, Станишев, да притискат Живков, за да си подаде оставката. Джуров се съгласи, а също и Станишев, който ме увери, че Йотов няма да откаже да бъде с тях на разговора с Живков.
Междувременно беше насрочен и пленум на ЦК на БКП, а тезисите за него на Живков бяха публикувани още на 29 октомври.
Получих указания смяната на Живков да стане на този пленум, не по-късно. Но на 30 октомври в Кувейт България и Турция подобриха отношенията си, а ние много разчитахме на негативен резултат.
Комюникето, което подписаха Георги Йорданов и Месут Йълмаз, постави основа за подобряване на отношенията между двете съседни страни, което щеше да се отрази в протокол при втората среща между двамата в края на ноември. Това укрепваше позицията на Живков.
Наложи се да действам бързо. Михаил Сергеевич чакаше резултат, тоест положително решение. На среща с Тодор Живков той подхвърли, че може би ще е по-добре, ако си подаде оставката. Отговорих му:
“Това ще е достойно и ще ви направи чест”
Той се смути, но повече нищо не каза. Информирах “нашите хора” и отново ги призовах да действат. Смяната трябваше на пленума на ЦК, насрочен за 10 ноември.
От Москва пристигнаха няколко другари, които бяха запознати с положението в България. Сред тях беше и бившият посланик в НРБ Владимир Базовски. Те бяха в близки отношения с български дейци и се включиха в дейностите, свързани с предстоящия пленум на ЦК.
На събранието в зала “Георги Кирков” след основния доклад за ВОСР поднесох приветствие, без да спомена името на Живков. Това беше прецедент и направи силно впечатление.
Веднага след това Живков, много потиснат, ме покани в кабинета си. Разговорът беше тягостен и за двама ни. Той ме увери, че на пленума след няколко дни – на 10 ноември, ще си подаде оставката, но преди това ще внесе въпроса за разглеждане в Политбюро. Тягостно премина и посещението му в нашето посолство в чест на празника. Много от поканените питаха “Какво става?”.
Заседанието на Политбюро се проведе вечерта на 9 ноември. Веднага след това нашите хора – Луканов, Младенов, Джуров, Станишев, Овчаров и др., бързаха да ми съобщят, че всичко е преминало както трябва. Позвъних на Горбачов, той остана много доволен, но ми заповяда:“Утре и нито час по-късно!”
На другия ден пленумът на ЦК на БКП освободи Живков и избра за генерален секретар Петър Младенов. Развоят на събитията след това ти е добре известен. Това е истината…“
