Идеята, че една държава от НАТО може да нападне друга – например американска инвазия в Гренландия – е толкова чужда и немислима, че най-известният член от учредителния договор на НАТО дори не прави ясно разграничение какво би се случило, ако две държави членки се окажат във война една с друга.
Член 5, крайъгълният камък на взаимната защита, постановява, че „въоръжено нападение срещу една или повече“ държави в Европа или Северна Америка ще се счита за „нападение срещу всички“. Това е достатъчно ясно, когато военната заплаха идва от Русия, но става значително по-сложно, когато източникът е безспорно най-мощният член на алианса.
Ако САЩ решат да нападнат друга държава от НАТО, всичко ще спре“, заяви в понеделник датският министър-председател Мете Фредериксен.
Военният алианс вероятно ще продължи да съществува, но неговата ефективност ще бъде поставена под фундаментално съмнение; очевидният печеливш би бил една и без това агресивна Москва.
По време на предизборната кампания през 2024 г. Доналд Тръмп заяви, че няма да защитава „некоректни“ членове на НАТО – държави, които не изпълняват тогавашната цел да отделят 2% от БВП за отбрана. САЩ вече не са „първостепенно фокусирани“ върху защитата на Европа, подчерта през февруари неговият министър на отбраната (вече „на войната“, бел. ДЕБАТИ.БГ) Пийт Хегсет.
Това беше достатъчно, за да предизвика тревога в Европа, но дипломацията в навечерието на юнската среща на върха на НАТО изглежда изглади проблема.
Подсладени от угодническите коментари на генералния секретар Марк Рюте – който нарече американския президент „татко“ – съюзниците от НАТО, с изключение на Испания, се съгласиха да повишат разходите си за отбрана до 3,5% от БВП до 2035 г.
И все пак, вместо да излекува различията в мненията, изглежда, че срещата на върха просто е прикрила дълбока пукнатина. Марион Месмер, директор в мозъчния тръст „Чатъм Хаус“, казва: „Да, срещата мина добре в смисъл, че Рюте намери формулировки, които ласкаеха Тръмп. Но не съм сигурна доколко това е устойчива стратегия.“
Вече има няколко месеца на трансатлантическа несигурност относно Украйна, причинена от два неуспешни опита на САЩ да принудят Киев – след срещата в Аляска и отново с приемането на руския 28-точков план – да се откаже от още територия като предварително условие Кремъл изобщо да обмисли прекратяване на огъня.
Националната стратегия за сигурност на САЩ от декември поучаваше Европа с необичайно остро предупреждение, че континентът е изправен пред „цивилизационно изтриване“, отчасти защото в рамките на няколко десетилетия „някои членове на НАТО ще станат с преобладаващо неевропейско население“.
На тази крайна основа стратегията постави под въпрос дали тези неназовани държави ще възприемат своя съюз със САЩ „по същия начин“, както 12-те държави, които основават НАТО през 1949 г.
Ако дипломатическите маневри и сигналите не бяха достатъчно ясни, то повторната поява на териториалния апетит към Гренландия след залавянето на венецуелския лидер Николас Мадуро окончателно постави самото НАТО в центъра на вниманието, като САЩ открито оспориха историческия суверенитет на Дания – съюзник от алианса.
Никой реалистично не би очаквал някой от останалите 31 членове на НАТО да защитава военно Гренландия, ако САЩ се опитат да я завземат – теза, подчертана през нощта от съветника на Тръмп Стивън Милър. Реалният свят, добави той, се „управлява от сила, управлява се от принуда, управлява се от мощ“ – а не от договори или взаимна подкрепа.
Нито пък биха имали реален шанс да го направят. САЩ разполагат с 1,3 милиона военнослужещи на активна служба във всички родове войски; Дания – с 13 100. Данни на НАТО показват, че САЩ се очаква да изразходват 845 млрд. долара за отбрана през 2025 г., докато останалите 31 съюзници – общо 559 млрд. долара. Лекотата, с която САЩ успяха да заловят Мадуро и съпругата му Силия Флорес, е демонстрация на мащаба на чистата американска мощ.
Членството на алианса може да не се промени, дори ако САЩ действително завземат Гренландия. В договора на НАТО няма ясна разпоредба за изключване на държава, въпреки че в преамбюла си той ангажира САЩ и останалите съюзници „да живеят в мир с всички народи и всички правителства“ и „да защитават свободата, общото наследство и цивилизацията на своите народи“ – формулировка, която първоначално е била замислена да се използва срещу член, който би станал комунистически по време на студената война.
Въпреки това, ако един член на алианса се обърне срещу друг – дори заради арктическа територия с население под 60 000 души – това би подкопало доверието в 76-годишния военен съюз, създаден да гарантира мир и взаимна защита в Европа и Северния Атлантик.
Някои твърдят, че дори последният кръг от заплахи вече е нанесъл достатъчно щети в момент, когато руската заплаха никога не е изглеждала по-реална, въпреки че Москва в момента е дълбоко въвлечена във войната в Украйна.
„Ако някои европейски държави таят илюзии, че могат да разчитат на американските гаранции за сигурност, то това е сигнал за събуждане – ние не се връщаме към онзи свят“, казва Месмер.
Авторът е редактор „Отбрана и сигурност“ в The Guardian.
