В последните седмици Народното събрание се оказа сцена не толкова на законодателна дейност, колкото на политически спектакли с познат сценарий. Само преди броени дни бе отхвърлен първият вот на недоверие към правителството на Росен Желязков, внесен от партия „Възраждане“ с обвинения за провал във външната политика. Вотът, който определено беше антиевропейски, не срещна подкрепа и беше отхвърлен със 150:54 гласа. Това ясно показа настоящия курс на управление на страната и наличието на категорично проевропейско мнозинство в настоящия парламент.
Въпреки това, днес вече имаме нов вот – този път на тема „корупция“, внесен от формацията МЕЧ. Така възниква логичният въпрос: какъв е реалният смисъл от поредицата вотове на недоверие, когато изходът им е ясен още преди да се гласува?
Политическа тактика
Вот на недоверие по принцип е демократичен инструмент – сигнал към обществото, че опозицията има аргументи за смяна на властта. Но когато този инструмент започне да се използва със седмична честота, той губи политическата си тежест и се превръща в просто средство за внушения и медийно присъствие.
В момента основна тема в българския политически дневен ред е приемането на еврото – исторически важна стъпка за икономическата стабилност на страната. В този контекст, вотовете на недоверие, особено инициирани от партии с отчетливо проруска ориентация, изглеждат по-скоро като опит за саботаж, отколкото като автентична загриженост за доброто управление. Те целят да внушат на европейските ни партньори, че в България има широка обществена съпротива срещу еврото – теза, която не се подкрепя нито от социологията, нито от парламентарната аритметика.
Вотът на „Възраждане“, с неговия антиевропейски тон, бе категорично отхвърлен. Ако към отхвърлилите го 150 гласа прибавим и проевропейски ориентираната коалиция ПП–ДБ, която не участва в гласуването, реалното мнозинство в подкрепа на настоящия курс на страната достига 186 гласа срещу 54.
Политическа самореклама
Втората причина за тези вотове е класическа за парламентарната демокрация: новите и по-малки формации използват трибуната на Народното събрание, за да атакуват по-големите и управлявали партии – най-често ГЕРБ и ДПС. Така те си осигуряват публичност и демонстрират активност пред електората. Това е напълно валидна политическа логика, но в случая изглежда, че ефектът е по-скоро шум, отколкото реална алтернатива.
Макар мотивите на новия вот на недоверие – „корупция“ – да не са за подценяване, моментът е избран така, че изходът е предизвестен. Приоритетите на страната днес са други. И поне към този момент, повечето политически сили в парламента, независимо от различията си, разбират, че фокусът трябва да бъде запазен върху интеграцията на България в еврозоната и изпълнението на международните ангажименти.
Вотът на недоверие е мощен инструмент, но не и магическа пръчка. Когато се използва без стратегическа цел и в неподходящ момент, той се превръща в символ на политическа безсилие или – още по-лошо – в инструмент за геополитически внушения. Днес България е на прага на важни решения. Време е политическите сили да си спомнят, че държавността не се изгражда с вотове на седмица, а с последователни усилия и отговорно поведение. Вот на недоверие не е просто декларация – той трябва да носи алтернатива. А когато такава няма, недоверието остава… недоказано.
