Завърши Председателството на Бъгария на Съвета на ЕС.
То беше успешно, конструктивно и необходимо, страната ни получи висока оценка от партньорите, беше домакин на едни от най-важните събития в Общността.
Хората вървят по улиците обнадеждени, стъпват по-уверено, устремили взор към бъдещето. Българинът получи самочувствие на истински европеец и запретна крачоли да изгради прекрасния нов свят…
Ако това беше статия в „Работническо дело“, щях да започна със „Слава! Слава! Слава!“, но тъй като биологически няма как да съм автор на „Работническо дело“, мога само да пародирам този приповдигнат стил, който казва нищо, но от сърце и с много плам. Само че материал за пародията намирам не в пожълтелите страници на нашето минало, а в нашата актуална действителност и по-точно в езика на европейските институции, който е нещо като официален език на ЕС.
Това е езикът на изящното празнодумство, кухите фрази и неадекватния патос.
Трябва да си кажем – Европа има сериозен проблем и той се нарича лаладжийство. Европа не може да обясни себе си, защото е възприела такъв маниер на комуникация, че всеки, който ни слуша отстрани, ще си каже – тези са пълни баламурници, я да им източа социалната система!
Какво имам предвид?
Европейският съюз представлява материализирана една велика идея – сборът от европейските егоизми да дава сума, изгодна за всички страни. Вместо да харчим ум и ресурси за войни, да търсим това, което е изгодно и за нас, и за Общността, да изглаждаме противоречията си с разговор, а не чрез доминация и непрекъснати сметки за баланса на силите.
Всички тези идеи са много хубави и работят от десетилетия. България също е част от тази общност, макар да сме най-бедната, корумпирана и неподредена страна в целия Съюз.
Само че Европа се е отучила да говори човешки, а си е измислила евроговор, който става все по-херметичен и неразбираем за нормалните хора, които не работят в европейските институции.
Когато България започна преговори за членство в Европейския съюз, малцина знаеха, че с Брюксел се говори на особен език. Меглена Кунева, като главен преговарящ с ЕС и министър по европейските въпроси, още тогава беше много ценена в Европа, защото владееше езика на евробюрократите. Лиляна Павлова, която успешно избута Председателството като евроминистър, също работи по европейски проекти още от 90-е години и владее този тайнствен език до съвършенство.
Но за хората, които ходят на някаква обикновена работа и все още разговарят с конкретни понятия, а не с абстракции и пожелания, всичко това изглежда като „абракадабра“ – език за посветени, между които се разпределят яките пачки, и то съвсем легално!
Създава се усещане, че в европейските институции властва някакъв „НПО-дух“ – най-важно е умението да създаваш впечатление за извънредно натоварена заетост и да можеш да обясниш работата си с бомбастични термини, които звучат научно-популярно и „интелигентно“. А какво в действителност си свършил – не е чак толкова важно. Не казвам, че това е така. Казвам, че така изглежда отстрани.
Казвали са ми например хора от земеделския сектор, че с Мария Габриел са имали много добро взаимодействие и тя им е свършила огромна работа – това още докато беше евродепутат. В същото време, ако си пуснете коя да е реч на Мария Габриел, ще ви стокира в главата такъв миш-маш от „ценности и перспективи“, че ще се видите в чудо.
От това аз си правя извода, че проблемът е чисто комуникационен – политикът Мария Габриел е свършила полезна работа за хората в някакъв сектор, но еврокомуникаторът Мария Габриел ни сервира за консумация, образно казано, дупки от ементал.
Из интернет се търкаляше едно видео как Мария Габриел говори английски със силен акцент, на което „Фейсбук“-остроумниците се скъсаха да се хилят. Всъщност това е едно от малкото свидетелства, че Мария Габриел е човек, а не робот. Да говориш с акцент, нито е нещо нечувано по Европа и света, нито е укоримо. „Важното е да имаш какво да кажеш“, казва Бойко Борисов.
Цитирам го като класик, защото той наистина е Бога на комуникацията.
Природата не търпи празно място и там, където съдържанието е изпразнено, идва някой да го запълни. Това за мен е част от обяснението за успеха на популистките лидери и формации в Европа. Някой трябва да даде отговор на лаладжийството и това на първо време са популистите.
Аз например не съм допускал, че във Великата Британия – Владетелката на моретата, с големите приключенци, присмехулници и мислители – не съм допускал, че в тази велика държава палячовци като Фарадж ще стигнат до положение на водещи политици, а не на забавни маргинали, каквито биха били преди 20 години.
Мисля, че това е и една от причините за титаничния успех на руската пропаганда в България.
Извън другите фактори като общи исторически и културни корени, пропагандата е успешна, защото говори полуистини и съвършени врели-некипели, но на ясен и разбираем език, с манипулативни, но убедителни тези.
Пропагандата казва: джендърите идват, пазете децата, ще ги вземат, за да ги дадат на извратените чичковци!
Европа няма какво да отговори на това, няма как да обясни, че това са врели-некипели. Една част от хората разбира, че това е „бул шит“, но на останалите няма кой да им обясни, така че да го разберат.
***
Заглавието „Какво да се прави?” е закачка с известния програмен роман на Чернишевски – утопично произведение, писано в единична килия на Петропавловската крепост през 1862-63 г.
От днешна гледна точка тази книга е доста смешна, ала на времето си оказва огромно влияние върху развитието на революционните движения в Русия и Европа, а по съветско време Чернишевски бе почитан като един от пророците на болшевишката митология. Според руската Уикипедия влиянието на Чернишевски се усеща в Зола, Стриндберг и дори в нашия Любен Каравелов и неговата повест, писана на сръбски – „Крива ли е съдбата“.
Ако ме питате крива ли е съдбата и какво да се прави – често казано, не знам.
