В края на предишни парламентарни сесии правих конкретни отчети на свършеното от мен като законодателна дейност и дейност по парламентарен контрол. Сега такъв няма да има, защото в опозиция почти нищо не минава и отчетът би изглеждал като каталог на неуспелите законодателни инициативи.
Сред тях (39 законопроекта и 26 предложения между 1-во и 2-ро четене) има множество такива, чието отхвърляне има политическа цена, но изброяването за целите на това да кажем „колко лоши са управляващите“ няма собствен смисъл. И е по-ефективно да се посочва в момента и в контекста, в който се случи (иначе примери за отхвърлени от управляващите добри инициативи има много – уведомленията за здравни събития по sms/viber за да се ограничи източването на НЗОК; мерките срещу имотните измами; отпадането на стикерите от предното стъкло; дигитализацията на болничните; облекченията при издаване на лични карти; дигитализацията на инвестиционното проектиране; и др.).
Вместо това, в една доста дълга публикация, ще разгледам политическите причини за неприемането на тези и много други неща. И то е, най-просто казано, че сме в опозиция, а приоритетите на опозицията не са важни.
Дори когато опозицията предложи нещо смислено, управляващите, в желанието си да демонстрират силата на мнозинството, го отхвърлят. Или внасят аналогично свое предложение, което подкрепят, за да не бъдат обвинени, че са против правилните неща (имаше няколко такива примера, които можем да отчетем като успех – наши предложения, внесени от управляващите).
Защо сме в опозиция?
Но защо сме в опозиция? Кратката версия сме я казвали многократно: след като от Демократична България бяхме на масата на преговорите за правителство и поставихме въпросите за ограничаване на влиянието на Пеевски в институциите като елемент от коалиционното споразумение, бяхме извадени от преговорите (а тези няколко точки от споразумението – изтрити).
Въпросът за премиера беше последващ, както многократно бяхме заявили, затова обяснението на ГЕРБ, че прекратяват преговорите, защото не одобряваме техния кандидат премиер, не беше убедително.
Но нека да видим какво стои под тази фактология.
Участието в преговорите беше с цел да предотвратим нещата, които се случват в момента – дозавладяване на държавата от Пеевски, плавното преминаване към мека диктатура, попълването на регулаторите с многогодишни мандати с ключови хора на Пеевски, и др.
Виждахме вкл. риска за еврозоната, който се оказа реален в началото на мандата, когато управляващите бяха силно разколебани и трябваше да действаме с натиск отвън. И за да не се реализират всички тези рискове, преговаряхме.
И когато сега някой казва „защо не спрете Х“, а преди 8 месеца същият човек е казвал „защо сядате с тия на преговори“, отговорът може би не е очевиден и трябва да се каже – в ролята на опозиция не можеш да спреш почти нищо.
Не можем да спрем избора на човек на Пеевски в Конституционния съд, който след 2 месеца вероятно ще позволи на ВСС да избере Сарафов. И съответно можехме да спрем избора на Сарафов само временно през измененията в Закона за съдебната власт, но трайно можехме да спрем не само Сарафов, но и други подобни кандидатури за главен прокурор (на които Пеевски звъни с разпореждания), единствено ако бяхме част от мнозинство, което избира ВСС, и Пеевски е извън това мнозинство.
Защото с 36 депутати не можем да спрем пропукването на светския характер на образованието; същото е за измененията в Закона за държавната собственост и екооценките – можем с процедурни хитрости да забавим или да вдигнем политическата цена на такива действия, но не можем да ги спрем; не можем да спрем тормоза спрямо бизнеса под претекст „борба със спекулата“ – успяхме само да го олекотим с остра реакция, но дотолкова.
Можем да постигаме разумни компромиси, когато управлението зависи от нас. А когато не зависи – „кучетата си лаят, керванът си върви“. Т.е. като опозиция не можем да спрем разпада на държавата. Ние го знаехме тогава, но това не изглеждаше като споделено разбиране. И ако октомври ВСС избере Сарафов на 7-годишен мандат, това ще е пряко следствие от нашето неучастие в управлението. Важно е да си даваме сметка за това, когато претегляме плюсовите и минусите.
Моралният аспект на политическите решения
Имаше мнения, че преговорите за управление са неморални. Аз не смятам, че политически преговори с наши опоненти са морално компрометиращи. Биха били, ако кажем „майната им на приоритетите, важното е да сме във властта“. Но ние бяхме в преговорите именно за да постигнем целите, които сме поставили преди изборите и сме получили гласове за тях. Моралният аспект в важен в лично качество – да не пристъпваш морални граници. И аз не смятам, че сме пристъпили такива.
Но кой носи морална отговорност за щетите, които носи това управление на държавата? Морално ли беше да оставим още дълго време всички пионки на Пеевски във ВСС, регулатори, служби (дали с изтекли мандати или да бъдат презаредени – все едно)? Личният ни комфорт да не бъдем критикувани, заемайки героична поза на твърда опозиция на всичко и всички, беше в конфликт с отговорността, която носим, и която ни е дадена от избирателите. Конфликт, който не беше явен, и който не преекспонирахме, но за който трябва да си даваме сметка, от дистанцията на времето.
Разбира се, с този анализ не можем да спестим историческата вина на ГЕРБ, че заковани за Пеевски чрез зависимостите си, правят почти невъзможни нормалните политически разговори и преговорите по приоритети. Борисов затова се скри от онези преговори и отказа да се среща с нас. Може би Пеевски не го пусна, че да не вземе да поеме ангажимент за нещо, дето не трябва. Този тандем, със своето нежелание да губи влияние в съдебната власт (където не би трябвало изобщо да има такова), но с позиционирането си в прозападния сегмент, е в основата на политическата криза, което усложнява задачата на политическите представители на демократичната общност.
Тогава отчетохме и друго – ако без широко разбиране за мотивите на нашите действия влезем в едно управление, електоралната ни подкрепа ще намалее дотолкова, че да няма значение какво опитваме да направим или спрем. Защото тежестта ти в едно управление не е функция само на броя депутати, с които го подкрепяш, а и на обществената легитимност, която носиш. Този факт беше използван при ротацията – знаейки, че обществената ни подкрепа е намаляла, Пеевски и Борисов избраха предсрочни избори пред това Пеевски да бъде лишен от гарантирана квота във ВСС. Защото знаеха, че сме в слаба позиция. Между другото, тази отслабена обществена подкрепа беше и една от причините Конституционният съд спокойно да отмени промените в Конституцията, с които Пеевски вече беше започнал да губи влияние – защото бяха наясно, че обществена реакция няма да има.
Сядането на масата на преговорите през декември миналата година беше съпроводено и с множество коментари, че преговори не трябва да се водят и че не трябва да сме на тази маса. Защото ще ни излъжат, защото са „лоши и комрумпирани“, защото не са подписали „декларацията“ и т.н. Други отидоха по-далеч и се усъмниха в нашите мотиви и преминат в публична атака – част от тях бяха тролове и симпатизанти на други партии, но част легитимно изразяваха мнението си. И то е „никога (пак) нищо с ГЕРБ“. Разбира се, има съгласие по „никога с ДПС-НН“ и „никога с проруската Възраждане“. От 48-ото (сега сме 51-о) Народно събрание досега, ГЕРБ, ДПС и Възраждане имат над 121 гласа. Т.е. когато абсолютизираме тези червени линии, значи, че трябва да сме опозиция.
В 48-ото и 50-ото НС заложихме на този подход. И затова нямаше избрано правителство и кризата се задълбочи. В 51-ото подходихме едновременно диалогично и твърдо – възможно е участие, но само при много ясни, писмени гаранции, че механизмите на завладяване на държавата (в настоящия момент – от Пеевски) ще бъдат разградени. Това видимо не беше прието, поради което ние останахме в опозиция – няма нищо трагично в това. Трябва да има периоди, в които политическите сили са в опозоциия. Такава е нормалната логика.
Разговорът за отношението към властта
Но нека да ползваме този период на опозиция, за да проведем разговора за отношението към властта и условията, при които тя се упражнява. И защо се упражнява. И какво става, когато не се упражнява – тя не търпи вакуум, и тогава се упражнява от други – от тези, които не бива да я упражняват, по мнението на нас и нашите избиратели. И то без възпиращата ни роля.
В момента се упражнява от Пеевски, който не се впечатлява от фейсбук статуси, блогпостове и героични речи на протестите. Него го впечатляват битовите аспекти на властта – дали ще има достатъчно негови хора на ключови позции в служби, регулатори и най-вече ВСС. Дали законите и кадровата неадекватност на контролните механизми ще позволяват на неговите пионки да прилагат безогледна наказателна репресия и да нарушават конституционни права. А тези неща се променят с мнозинство, което се скрепява от правителство. Това е базовата политическа реалност и трябва да изхождаме от нея, когато формулираме отношението си към властта.
На протеста преди няколко седмици колегата Мирчев каза, че трябва да дадем отпор на завладяването на държавата и че ще представим план за това. Този план, неизбежно, трябва да включва формула за властта. Планът трябва да включва условията, при които да бъде упражнявана властта. И този план, поставяйки големи цели, трябва да е и реалистичен. Реалистичен би бил план за постигане на максимално силна позиция, от която да се правят разумни компромиси в името на целта – освобождавне на завладяната държава, премахване на бухалките, връщането на България в треактория на позитивно развитие като западна демокрация, а не като източна мека диктатура. Важно е да имаме реалистични очаквания, защото нарушаването на очакванията е лъжа, а хората най-много мразят да ги лъжат. Важно е и да поставим ясни цели, в името на които могат да бъдат правени определени компромиси – удържане на свободата от двата големи риска – вътрешния (Пеевски и корупцията) и външния – проникването на руското влияние (двата риска, в крайна сметка, конвергират, защото руското влияние прониква през корупционно-пробитите институции).
В огромната динамика на политическия живот напоследък, за политиците е изкушаващо да обещаят нещата, които ще успокоят избирателите им за следващите 2 месеца; които няма да създадат морални и естетически притесненния; които се плъзгат по повърхността на парадоксите на управлението в България. Това, обаче, ограничава възможността ни да постигаме целите, които същите тези избиратели искат от нас. И затова трябва да сме внимателни. Да не превръщаме политиката в карикатура на религия, която работи с опростени моралните категории за добро и зло. Тя не е това. И е опасно да бъде възприемана така. На пръв поглед „нашите са доброто, а останалите са злото“ е примамливо, но значи, че доброто трябва да взаимодейства със злото и „да се оцапа“. И разговорът отива в плоскост, която е вредна за основната цел на политиката – резултатите.
Защото ако влезем на моралната плоскост за лошите (и корумпираните), трябва да отчетем следното: в очите на много хора (особено на негласуващите) „всички сме маскари“. За избирателите на другите партии ние сме лошите и корумпирани. Защото това е преобладаващият политически дискурс в последните години. Той не е без основание такъв, но имаме параграф 22: заради липсата на обективна и работеща прокуратура, която да обвини корумпираните, всеки, който е бил в управление, е сочен за корумпиран. Но за да решим проблема с прокуратурата, е нужен хоризонт, какъвто дава само редовно управление. С това не казвам, че някой е или не е корумпиран (че четенето между редовете може да доведе до обвинение, което получих по време на преговорите – че лъскам нечий имидж). Значи само, че за да има последствия за корупцията, трябват много промени, а не само посочване.
Позитивният дневен ред
Все пак, упражняването на власт не е просто за да можеш да спираш вредни неща. Тогава тя би била безмислена – „ще влезем в управление за да е по-малко гадно“ не звучи никак мотивиращо. Да, този аспект го има и това е един от малкото ефективни начини да се спират вредните неща. Но ние трябва да излезем извън противопоставянето на добрите срещу лошите и да имаме позитивен дневен ред за България – как трябва тя да изглежда тя след 5-10-20 години, и да имаме подготвени хора за да я „заведем“ там. Да, този дневен ред минава през премахването на инструментите за нелегитимни влияния в институциите и политиката, с които в момента злоупотребява Пеевски. В този смисъл, не можем да очакваме просто една картинка с красива поляна и цветя – има много кал да се изрине преди това. Но ограничаването на Пеевски не е защото той е злото, а защото неговият начин на управление разрушава държавността, делегитимира институциите и прави невъзможен позитивния план.
Част от нашата политическа общност е свикнала да гледа на властта като на нещо гадно, до което не трябва да се допираш, защото я ще е „с комунистите и чалгарите“, я ще изпереш някого, я някой друг морален императив ще бъде нарушен. Властта действително е опасна и трябва да се дозира и осмисля добре, но ако бъде изключена всеядността и бъде упражняването ѝ бъде подчинено на споделени с избирателите приоритети и ценности, тя е единственият начин за постигане на резултати.
Пеевски каза, че управлението ще трае 4 години, така че веднага искам да успокоя по-радикалните, които могат между тези редове да прочетат, че се готви почвата за „нова сглобка“ (съмнение, подхранвано непрекъснато от всякакви интриги, вкл. на Борисов) – не, нови сглобки (с неясни условия и правила, неясна отговорност, неясна принадлежност на министри и рязка промяна на предварително заета позиция) няма да има. Но нови коалиции все някога ще има. И трябва да сме си отговорили на въпроса за условията, при които наше участие в такива коалиции е възможно и допустимо, и в какви – не. На преговорите през зимата показахме, че при условие, че няма ангажимент за ограничаване на механизмите за нелегитимни влияния (на Пеевски и не само), ние нямаме място в коалиции.
Но въпросът как да има 121 гласа за управление и 160 гласа за избор на нов Висш съдебен съвет без участието на Пеевски, стои все по-остро и трябва да бъде намерен отговор, иначе политическата класа губи историческо време за страната, в което тя се отдалечава от европейския си път, а институциите биват разграждани и завладявани все повече. Безотговорно би било да не формулираме и да не опитаме да изпълним план как стигнем до тази точка, единствено след която може реално (а не проформа) да има позитивен дневен ред.
В заключение – не можем да се похвалим с кой знае какви резултати, защото сме в опозиция. Да, нашият натиск, особено по теми, свързани с еврозоната, понякога дава ефект, но той е трудно измерем и лесно може да се отрече от управляващите. В опозиция сме, защото условията, които поставихме за участие във властта, не бяха изпълнени, а те бяха такива, защото не си представяме успешно упражняване на власт без премахване на механизмите за нелегитимно влияние. Но трябва винаги при такива решения да отчитаме и обратната страна – че извън властта не можем нито да спираме вредни за страната неща, нито да постигаме позитивни резултати. И този въпрос трябва да поставяме всеки следващ път, достатъчно рано и достатъчно ясно, за да можем заедно с избирателите да намерим решението спрямо ситуацията. И това решение да е насочено не само „за да не става по-зле“, а за да напредваме с по-бързи и некриволичещи стъпки към това България да е европейска държава. Тази яснота и откровеност и наличието на ясен план пък са начинът да бъдем в по-силна електоралена позиция, от която да можем да налагаме тези условия.
Текстът е публикуван в blog.bozho.net. Заглавието е на редакцията на ДЕБАТИ.БГ.
