Нека бъдем наясно от самото начало: пиша тези редове с гняв. С огромен гняв, който не може да бъде удържан. Ако някой се надява да открие тук политическа коректност, да си затвори очите и да си зарови главата в пясъка.
Думата омерзение може би най-точно изразява това, което изпитвам. Няма как да не бъдеш омерзен, когато виждаш нравственото преобръщане на познатия ти свят – твоя свят, който доскоро се приемаше за цивилизован.
Доскоро, да. Но вече не, уви. Няма нищо цивилизовано в рижия шебек, който се е курдисал в Белия дом и усилено превръща най-могъщата държава в този свят в автократичен хищник. Няма нищо цивилизовано в следвания от него принцип, според който правото принадлежи на силния, а тези, които „нямат козове“ в ръцете си, трябва само да слушат и да изпълняват. Няма нищо цивилизовано в положената на масата на тъй наречените преговори салфетка с щемпел „Ялта“, която чака на нея да бъдат записани процентите, с които светът се разделя на сфери на влияние. Няма нищо цивилизовано да кажеш: вземаме Гренландия, защото ни трябва, или вземаме Газа, прокуждаме арабите и правим Ривиера, или заличаваме Канада от картата на света и тя става американски щат. Няма нищо цивилизовано да искаш да ти се плати отпуснатата безвъзмездно на Украйна помощ, при това надута неколкократно – и в замяна тази държава да се превърне в твоя колония, като си присвоиш половината от нейните полезни изкопаеми. Няма нищо цивилизовано в това да преговаряш за мир с агресора, без да поканиш на масата на преговорите жертвата на неговата агресия.
И още: няма нищо цивилизовано в това да обвиняваш една нападната страна, че желае войната, след като тази война може да бъде спряна само по един начин – като страната, осъществила варварска и непредизвикана агресия, се оттегли от окупираните територии – тъй като всичко друго е от Лукаваго. Няма нищо цивилизовано в това да дадеш гласа си заедно с този на Русия и Северна Корея, при това против декларация, която назовава нещата с истинските им имена – и нарича агресора агресор, а жертвата – жертва. И няма нищо цивилизовано в това да унижаваш един държавен глава, когото сам си поканил на официално посещение, като заедно с това унижаваш и жертвите, които дава неговият народ в защита на свободата и демокрацията (да, същата свобода и същата демокрация, за която са се борили твоите предци, бащите на свободна Америка) – само за да се харесаш на някой отявлен сатрап като Путин.
Затова изпитвам гняв. Заради тази нецивилизованост, заради тази просташка арогантност на рижия шебек и неговата кохорта. Арогантност, която ни връща към зверинното, натиква ни обратно в пещерата – и ни налага имперската ценностна матрица, изповядвана и от Путин – същата матрица, която миналия век предизвика двете най-големи касапници в човешката история. Няма никаква разлика между Тръмп и убийците, които избиват невинни хора и бомбардират детски болници и убежища, натъпкани с хора. Никаква разлика между него и мародерите, които окачват перални и тоалетни чинии по куполите на своите танкове. Никаква разлика със сатрапите, които изтезават и убиват украински военнопленници. (Зеленски му показа документални снимки за което, но на шебека не му мигна окото: беше гневен за това, че някой си позволява да му говори против Путин – не и за престъпленията, извършени от него!)
Никаква разлика, да. Щом си готов да се прегърнеш с атамана на убийците, щом му поднасяш на тепсия всичко, което е поискал – няма никаква разлика между теб и тях. И моля, не ми говорете, че шебекът бил искал да спре войната, да постигне мир. Една агресия може да бъде спряна само като бъде спрян агресорът, а не като неговата жертва бъде изнудена да се предаде – и да се остави в ръцете му. Мирът, с който днес толкова много хора спекулират в полза на убийците, е абсолютно ненужен и вреден, ако е лишен от справедливост – защото тогава той се превръща в прелюдия към нова война.
Затова съм гневен днес – толкова гневен, че не мога да се побера в кожата си. Но не само за това. И заради собствената ни страхливост, заради това, че цели три години помагахме на Украйна с оръжие и пари, но с особена предпазливост, стоейки отстрани – сакън да не нагазим и ние в конфликта. Стояхме отстрани – с възторжени аплодисменти към украинците, които проливаха кръвта си и за нашата сигурност, и за нашата свобода. Да, въоръжавахме ги – но по мъничко, да не би пък случайно да победят – и да разгневим руския сатрап с неговите клеясали ядрени глави. Поставяхме рестрикции: ето ви далекобойни ракети, но ще ги използвате само на ваша територия – никога на руска, като че ли руснаците използваха своите другаде, а не на украинска територия.
И днес гордо звучат думите на британския премиер, че ще подкрепя Украйна толкова дълго, колкото е нужно. Само че дали Стармър си спомня, че британският подпис стои и под меморандума от 1994 г., подписан в Будапеща, с който Украйна беше задължена да предаде на Русия целия си ядрен потенциал – впрочем към една трета от ядрените глави в бившия СССР? Срещу това Великобритания, редом с Русия и САЩ, гарантира нейната независимост и териториална цялост! Е, къде са тези гаранции днес, когато другите два гаранта се стремят да разрушат същата тази териториална цялост – при условие, че този договор няма никакви ограничения във времето?
Да, и за това съм гневен – защото тази война бе произведена не просто от агресивните инстинкти на Путин, който впрочем добре знае, че без външна война, която да зомбира и консолидира руснаците, не може да удържи своя режим. Тя е плод и на нашата колебливост, и на нашата страхливост, които Путин внимателно изпробва: първо в Грузия, после и в Крим. И като видя, че агресията и насилието предизвикват само мърморене, имаше всички основания да заключи, че европейците са „меки китки“ – и следователно той има картбланш да пристъпи към широкомащабна война, чиято крайна цел е възстановяването на империята на злото в целия й блясък, а съвсем не просто завоюването на Украйна, както някои с непростимо простодушие продължават да си мислят.
И нека отбележа: има доста гротескна ирония в това, което се случва днес на европейската сцена. Квинтесенцията на тази суматоха беше изразена от Доналд Туск: „Какъв парадокс, господа! 500 милиона европейци се молят на 300 милиона американци да ги спасят от 150 милиона руснаци! Европа е глобална сила и само трябва са си повярва.“ Да, наистина, нека си го представим, за да видим колко сме нелепи в собствените си страхове! Вместо въпросните петстотин милиона да наритат новите варвари и да ги върнат там, откъдето са дошли, те се щурат като византийците от прочутото стихотворение на Кавафис „В очакване на варварите“ и кроят планове за „мироопазващи сили“ – само че тези мироопазващи сили могат да бъдат валидирани само при сключване на мир, за което европейските лидери дори не са поканени да преговарят! И дали все пак не им минава през ум, че циркът, разигран от Тръмп и Джей Ди Ванс в Белия дом, няма за цел сключването на никакъв мирен договор, а има за цел да изкове индулгенция за Путин, та да може без възражения да унищожи Украйна. С един далеч не маловажен съпътстващ ефект: покрай това да бъде разцепен, противопоставен и съсипан и ЕС, за да може САЩ да остане без конкуренция в Западния свят. А след това… След това „тримата големи“ – Тръмп, Путин и Си Дзин Пин ще седнат на масата, ще вземат салфетката и ще си поделят света.
Ето, затова съм гневен. И не само. Гневен съм и заради мекотелото слагачество на българската политическа класа: за броени дни всички „евроатлантици“ станаха тръмписти и застанаха равнис с рижия шебек. Оказа се, че да бъдеш солидарен с Украйна било като да си купиш фабрика на 9-ти септември. Оказа се, че пътят към мира е един: капитулацията на Украйна – и че упорството й да се защитава от агресора било „войнолюбство“. Оказа се, че според българския президент било непростимо, че продължава „братоубийствената война“ между руснаци и украинци – и че виновен за всичко това бил Зеленски и европейските страни, които го подкрепяли. Ерго: виновен за агресията е не агресорът, а жертвата, която не благоволява да се предаде – в името на мира.
Само че тъй като президентът Радев е и върховен главнокомандващ, той е длъжен да отговори на въпроса: ако утре някой нападне България (примерно Русия), той отново ли ще защитава същата позиция.
Ще застане на някоя граница с хляб и сол, за да посрещне агресора с думите: влизай, граби, изнасилвай, убивай, само да не стане сакатлък! Докато не получа ясен отговор на този въпрос, не мога да считам въпросното лице за свой президент, ако ще и триста пъти да е бил избиран!
Пиша това с гняв, от който ми секва дъха – и думите са безсилни. Може би поезията ще се справи по-добре от публицистиката – например чрез това връхлетяло ме внезапно стихотворение:
Гняв
Риж, червендалест шебек
клати пръст назидателно в Белия дом.
Охранени картоиграчи разиграват
съдбата на Украйна с омазнено тесте.
Някой вече носи свидната салфетка
върху която скоро ще си поделят света
големите играчи, лидерите на Светата Сатрапия –
и ако някой тук не е съгласен с тях
да духа супата, подсмърчайки на масата странична.
Храбростта няма козове. Свободата също.
Човешкото достойнство няма значение.
Има само сделка и тя е осветена
от провидението и банкнотите, върху които пише
„In God We Trust“ – ала дали и Той
наистина се уповава в нас?
Прочее продайте свободата си,
харижете ни миналото и бъдещето.
Цената на пролятата ви кръв,
цената на заровените в масови гробове,
цената на онези хиляди отвлечени деца,
не струва пукната пара в сравнение с цената на оръжията,
които трябва днес да ни платите с лихвите –
вие, да, объркал протокола украински президенте,
като предадете родината заедно с душата си.
Трябва ли да преклоним глави пред тези шутове?
Не е ли по-добре да кажем,
не е ли по-добре да извикаме с гняв –
въпреки всички съображения,
въпреки очевидната днешна и бъдеща гибел,
въпреки целия фалш и въпреки неравните сили –
онова, с което някога войниците от Змийския остров
посрещнаха руския крайцер:
US President, иди нахуй!
*Текстът е публикуван във ФАКТОР.БГ. Заглавието е на ДЕБАТИ.БГ.
