2019-а, м. май ще е часът на най-масовия вот на доверие (недоверие) към управляващата ( макар и с рамо от т.нар.патриоти) партия ГЕРБ. Тогава са изборите за новия европарламент, които в България обичайно протичат като голям махленски мач с много участници за зонално премерване на силите.
Няма съмнение, че пак ще е така: евровот без какъвто и да е разговор за Европа и ЕС, за България като член на евросъюза и за българина като европейски гражданин и като отговорности, и като привилегии. Т.е., по нашенски, следва огромен и европейски финансиран вътрешен политически сондаж. Добре дошъл е, казват всички действащи политически централи, а защо не и някои такива в проект.
От това каква сила ще покажат от ГЕРБ ще зависи в немалка степен бъдещето на техния сегашен, и не само сегашен, мандат. Защото властта им изглежда все по-амортизирана, хаотично мислеща и действаща, със сериозен кадрови дефицит, с много провали и грешки във вътрешен план, а външно-политически – много объркана и с чести мимикрии, противно на яснотата на мястото на държавата като член на ЕС и на НАТО.
Къде са днес, пет месеца преди проверката на евроизборите, по-важните нашенски политически играчи? С каква сила разполагат и какви проблеми имат, какви цели и какви интриги ги водят днес?
Професионалните анализи и социологически сондажи от края на 2018-а продължават да дават доста мътни отговори и картина. Повечето българските избиратели са недоволни от статуквото. Като същевременно не могат да определят истинските проблеми и да определят какво искат, та утрешният ден от живота им да е желаният друг.
Без значение в коя част на политическия спектър се позиционират обаче, електоралните мнения се консолидират в едно: че най-голямото събитие на изминалата година са били политическите скандали. Без никаква конкретика. Което значи недоволство от всички сегашни и очакване на Спасителя, „който ще ни оправи“, ако си спомним най-масовия „информиран“ отговор в допитванията в годината, когато от Мадрид дойде (бе спуснат) един цар.
Голямата битка за ГЕРБ с поглед към май ще е да запази сегашните си позиции в европарламента с национално представителство от шестима (6) депутати. Задача, изглеждаща не особено непосилна предвид стегнатите организационно-апаратни възможности на формацията и обичайната ниска електорална активност на този вид избори. Ако дотогава нищо извънредно не се случи. (Загубата дори и на едно/две места обаче ще е много лош знак за отношението на избирателите към партията „Борисов“, която съвсем ще престане да изглежда достатъчно авторитетна и незаменима, особено след станалото на президентските избори).
Проблеми не могат да се изключат най-вече поради все по-личащата амортизираност от властта и все по-видимата кадрова немощ. След случая Радев – Цачева изборно ГЕРБ, със сигурност , не могат да си позволят втора подобна игра на самоувереност, нито да повторят номера с временната употреба (за слава на Томислав Дончев от 2014-а година като водач на евролистата и моменталното му махане оттам след победата (поради незаменяемост другаде).
Не може да се разчита особено за силна победа на Гражданите за европейско развитие на България и на досегашния тим, пребивавал в Брюксел и Страсбург, защото той както отиде, така и се връща – просто като някакъв списък с някакви имена.
Целта максимум и на най-големия опонент – БСП не би могла да е по-различна от това да пребетонира извоюваното преди пет години, т.е. 4 евродепутатски места. Да се мисли на „Позитано“ за повече, изглежда прекалено фантазьорско, като се имат предвид и цялата разнебитеност на соцпартията, и напрежението по темата за подредбата на соцлистата между лидера Корнелия Нинова и екслидера Сергей Станишев, сега евродепутат и водач на Партията на европейските социалисти (ПЕС).
Изглежда, че Нинова е способна на всичко в името на налагането на собствения си авторитет и интерес. Дори да изкриви образа на БСП до популистка неевропейска партия, както и да подреди евролиста без европейския партевролидер Станишев. Като назидание за неговата изявена подкрепа за Истанбулската конвенция.
(Многозначим знак за това колко е силен сблъсъкът между Корнелия и Сергей е публично изреченото от Станишев предколедно. И като шега, и като ирония към тукашната партийна соцводачка, че той, като председател на ПЕС, трябва на всяка цена да е в европарламента. Пък било то и от гражданската квота в листата на ГЕРБ, за което имало намеци оттам).
ДПС, неизменна трета българска европейска сила в ЕП, едва ли ще падне от сегашната си позиция с четирима (4) депутати. Движението остава с твърд електорат, проявяващ неизменно максимална мобилизираност по команда. Ако му бъде казано като европейски акт отново да избере Делян Пеевски за представител като миналия път, пак ще го направи, нищо че въпросният кадър през 2014-а, макар и класиран силно напред за мощ на АЛДЕ (групата на либералите в ЕП), веднага се отказа в ползу роду от спечелената с лекота позиция там. (Също като Томислав Дончев, ГЕРБ).
Резултатът в конкретния вот и на национал-популистите (т.нар.ОП) ще е някакъв знак за потенциала им оттук насетне на вътрешния терен. От последните парламентарни избори у нас досега те преживяват сериозен крах – губят повече от 5% и вече са под летвата за влизане в ЕП (5,9%). Вече се колебаят между 3 и 3,6%.
Дори и обединени, което е под въпрос, те не биха могли да имат по-амбициозна от това задача да вземат поне едно от местата, които в сегашния европарламент превзе Бареков с добре финансираната от Цветан Василев „България без цензура“. Едното кресло Бареков запази за себе си, а другото подари незнайно защо на Джамбазки от ВМРО. Към днешна дата той силно съжалява за жеста и дори нарича Джамбазки „жалко патрЕотче“ и „класически лъжец с къси крачета“. Пак незнайно защо.
Случайно попадналият преди сред европейските депутати Ангел Джамбазки вече може да разчита само на евентуална подкрепа на своите, конкретно на комбината НФСБ – ВМРО, която като електорат не е нищо особено, а иначе е комбина най-вече срещу искането на лидера на „Атака“ Волен Сидеров да оглави една примерна българска национал-популистка листа, наредена от ОП.
Сам Сидеров, въпреки отдавнашното добро руско финансиране, днес няма много шансове за евродепутатство. Партията му не от днес не е в подходящ тонус. Електоратът, изпращал преди в ЕП фигури като Слави Бинев и прочее сега е силно излинял, дезинтересиран. Така че от водача атакаджия по майските избори можем да очакваме само опити за връщане в образ с разни скандали за медиен интерес. Но и този инструмент в ръцете му нещо взе да скърца. Застанал край Бареков в свръхиновативния консервативен дует (под шапката на Алианса на консерваторите и реформаторите в Европа), Сидеров и като скандалджия вече бледнее. Ще намаже някой лев и от западна посока, но толкоз.
По един начин в устата на Николай звучи заплахата отпреди ден-два, че на изборите през май „ще отвее и ГЕРБ, и всички“. Съвсем по друг би прозвучал този ищах в устата на Волен, по статут сега властови партньор на ГЕРБ с министри, зам.министри и областни управители.
Срещу него стои като бетон и лично Валери Симеонов, създал триото ОП, който едва ли би пожелал да има свой евродепутат, но, със сигурност, ще даде (и дава) мило и драго за каузата да натрие яко носа на Волен Сидеров с неговия мерак да оглави националистическата българска листа за по-добра видимост откъм Москва.
Толкова за игрите ГЕРБ-БСП-ОП-ДПС, сегашните парламентарни сили за европейския вот през май.
Извън този официозен кръг обаче има още две интересни интриги. Първата е дали автентичните български десни, които в сегашния европейски парламент имат един представител – Светослав Малинов от ДСБ, ще успеят да се възродят. При предишното гласуване за европарламент те се оказаха реална пета политическа сила (на национален терен) най-вече благодарение на ДСБ и на останалото от СДС. Техните досегашни близо 7% могат още да нараснат при интегрирани усилия с „Да, България“, зелените и земеделците-евроатлантици и да върнат надеждата на един немалък истински европейски мислещ електорат, че има обратен път към значимата политическа игра.
На фона на пълното безличие на цялото българско представителство сега в европарламента (с eдно-две приблизителни и епизодични изключения), доста имена от възможния сериозен десен екип, работили дълги години за това България да стане истински европейска и като демокрация, и като икономика, не просто формален съюзен член, могат да привлекат сериозно електорално внимание.
Достатъчно ще е дори точно от тях да тръгне силно необходимият в България и за България дебат ние, вече като пълнопраен член на евросъюза, как виждаме Европа днес и каква искаме тя да е утре. И как българският глас в Брюксел да престане да е глас в пустиня, без сила и значимост.
Във вече оформящите се дълги и шортлисти на десните ги има и авторитетните модерни икономисти, и професионално утвърдените юристи и дипломати със стабилен опит и признание и в европейски, и в световни организации, хора, решавали тежки реални казуси и кризи. Остава те да успеят да слязат до избирателите, да се опитат да разберат къде точно и защо го стяга българина чепикът и да му обяснят колко повече може като гражданин на Европа. Доста трудна, най-вече практическа задача, но не невъзможна за решаване с ум и политически разум.
Втората интрига, която е и най-голямата засега за цялата нова 2019 г., е дали извън парламента няма да бъде сглобена изненадващо (като за първа проба чрез евроизборите) някоя шеметна нова формация. С благословията или с директното участие на фигура с чутовен престиж ( на фона на простите политически рейтинги). И тя с взлом да обърка всички рутинни политически пасианси. Защо не. Има ги рейтингите за употреба, има ги и мераците, има ги и широките нагласите за търсене на нов Спасител на пожар. Остава той да се идентифицира като различен от всички други и да си каже думата за колко време точно ще ни оправи. И готово.
За по-малко от две десетилетия такова нещо на статуквото се е случвало на два пъти. Защо още преди да дойде кръглата 2020-та отново да не ни се случи. И после, заедно с местните избори наесен, да правим и извънредни парламентарни избори. Колко му е, пък пак каквото дойде.
Заб: заглавието е на „Екип нюз“.
