Текстът на Матиас Бергман – германски адвокат от Хамбург – е публикуван в електронното издание на в. „Гардиън“.
До смъртта си през 90-те години моят дядо беше отдаден нацист. Повечето от по-големите му братя загиват в една нощ по време на Първата световна война. В следвоенна Германия, белязана от омразата към чужденците, евреите и демокрацията или от заблуди за национално великолепие, той остава без работа през по-голямата част от 20-те години на миналия век.
Той се присъединява към нацистката партия рано и се записва доброволно в армията през 1940 г. Става сержант във Вермахта и предводител на т. нар. „антипартизански” отряд на източния фронт, участвайки в завладяването на Киев.
Смятаме, че е взел участие и в клането в Бабин Яр през 1941 г., при което повече от 33 хил. еврейски жители на Киев са застреляни. До самата си смърт той ненавиждаше евреите, французите и хлъзгавите дипломатически похвати. Той никога повече не напусна страната и изпадаше в панически страх, когато се случваше да се приближи до държавна граница.
Бащата на майка ми пък беше учител от Дуисбруг. Когато заминава за фронта, оставя жена си, двете си деца, фотоапарата си, библиотеката си и цялата си надежда за оцеляване зад гърба си. Той оцелява три години на източния фронт, но никога повече не свири и не прави нито една фотография. Той беше сломен човек.
Докато той се бие, баба ми остава в Дуисбруг. Тя попада под бомбардировки три пъти, като веднъж домът й е напълно разрушен. До смъртта й звукът на сирени я паникьосваше.
Баща ми е роден през 1944 г. Израствайки в следвоенна Германия, той започва да чете отрано и се присъединява към Скаутите. Открива идеите на демокрацията и гражданските права и става социалдемократ, яростно настроен дори срещу най-малките крайнодесни прояви.
Майка ми, родена през 1947 г., се запознава с него през 1968 г. в университета. В Западна Германия, която тогава е доминирана от значителна група неразкаяли се нацисти, участието в антинацистки протести се превръща в тяхното основно политическо изживяване. Те построиха дом за пет деца, пълен с музика, книги и изкуство. Научиха ни, че да бъдеш германец означава да си много отговорен към политическите си убеждения.
Докато бях дете бях евакуирана четири пъти заради неексплодирали бомби от Втората световна война. От тогава са ме евакуирали още два пъти по същата причина. Докато бях ученичка посещавахме Вердюн и Берген-Белсен. Четяхме не само Гьоте, Шилер и Ман, но и дневника на Ан Франк. Мислехме си, че понякога учителите ни твърде много се съсредоточават върху Третия Райх.
Когато Берлинската стена падна през 1989 г., моите родители събудиха всички деца. Седнахме пред телевизора, наливайки си първата чаша шампанско, и гледахме как родителите ни плачат. Баща ми ми каза, че това е денят, в който Втората световна война наистина свършва благодарение на нашите европейски приятели.
Докато растяхме и аз, и всичките ми братя и сестри бяхме пращани зад граница много пъти. Научихме по няколко езика и бяхме окуражавани да пътуваме на далеч. Най-добрата ми приятелка е еврейка от Манхатън, която живее в Норвегия. Всеки път, когато й ходя на гости, се радвам на мисълта как дядо ми се обръща в гроба си.
Обединена Европа е нашето наследство. ЕС е шампион по просперитет и мир, а не просто икономически проект. Докато НАТО подсигури, че няма да има военен конфликт в Западна Европа, ЕС и неговите предшественици всъщност поставиха началото на мира и интегрирането на европейските нации в мирна коалиция на културна свързаност, заздравена от общи ценности за изграждане на общо бъдеще.
Гледайки как баща ми си играе с племенника ми, ставам свидетел на първите три поколения германци, живеещи в необезпокояван мир. За всички времена. Никой няма да наруши това без да срещне пречки.
Гледайки дядо ми и баща ми си давам сметка, че техните коренно различни характери се дължат на заобикалящата ги среда и на чувството им за национална идентичност. От едната страна е самосъжаляващият се реваншистки национализъм, базиран на мита за забиване на нож в гърба, който отказва да подведе под отговорност лидерите си за последствията от техните действия; от другата е осъзнатият, изграден с много труд реализъм, базиран на концепцията за отговорността и признаването на престъпленията и приемането на демокрацията като сърцевина на идентичността.
Тази модерна национална идентичност не се основава на комплекс за вина, а на разбирането, че идентифицирането ни като германци включва всички аспекти на нашето минало. Гордото идентифициране с победите на световните първенства по футбол е безсмислено, ако не сме се замислили за предишните си действия, подстрекаващи войни. По същия начин чувството на отговорност за тези престъпления е смислено само когато се съчетае с идентифицирането на Германия като една от създателките на ЕС.
ЕС днес е градената с много труд кулминация от десетилетия мироопазване и политическа интеграция. Далеч не е перфектен, но си остава единственият успешен формат на демократична интернационална интеграция. В един глобализиран свят той подсилва националния суверенитет чрез комбинирането на икономическата и политическата сила на своите членки, като едновременно с това гарантира висока степен на свобода и стабилност за гражданите си.
През последните години вълната от крайнодесни партии заля страните членки – от шведските демократи, през германската „Алтернатива за Германия” до националистическата партия във Франция. Сега разбирам, че училищните уроци за възхода на Третия райх все пак не са били пресилени.
Във Великобритания същите вълнения, комбинирани с десетилетия почти безпрепятствена антиевропейска реторика, доведоха до Брекзит. Дискусиите за излизането на Обединеното кралство със спорадично ескалиращо напрежение и неефективни спорове ни дават основание да правим ужасяващи паралели с германската Ваймарска република и нейните обречени борби с екстремизма.
Затова има нужда ЕС да защитава себе си и членките си от всяка заплаха за институциите и политическия процес. Компрометирането на основополагащите политически постижения заради икономически интереси би било кулминацията на политическата безотговорност.
Общо европейско бъдеще, което отчита фрагментарното ни минало и дефинира колективния ни път, може да бъде построено само чрез взаимен процес, базиран на правила и отговорности. Напускането на ЕС означава загърбване на този взаимен процес, както и на мироопазващата ни идентичност. Това не е просто тъжно, това е ужасяващо.
