Тодор Чобанов е български историк и политик. Заместник–министър на културата в първото правителство на Бойко Борисов, доктор по археология. Той е автор на книгите „Наследството на Сасанидска Персия у българите на Долния Дунав“, „Свещените дворци на българските канове“, „Изследвания върху културата на старите българи“, „България и Византия – титани на кръста“, както и на над 30 изследвания в областта на археологията, културния туризъм и опазването на културното наследство. Бил е зам.-кмет по въпросите на културата и образованието в Столичната община.
– Г-н Чобанов, има ли археологическо събитие, което тази година можем да определим като събитие на годината? Кои археологически открития останаха в сянка, но си заслужава да бъдат споменати?
– За археологията не може да се мисли като за състезание, това е наука, при това – много бавна. Нейните находки, след откриването им в културните пластове, тепърва започват своя нов живот, който поражда различни ползи за обществото – научни, музейни, културни, икономически. Това е дълъг процес, а самото откриване на находката е само началото на нейната социализация, т.е. връщането и в културен оборот.
Но, разбира се, късметът, упоритостта и фокусирането върху определени важни обекти играят голяма роля в професията и някои колеги действително са по-щастливи от други с постиженията си и с откриването на забележителни артефакти.
Няма как да подминем например откриването на едни от най-запазените въобще у нас римски статуи в Хераклея Синтика – вероятно принадлежали на Гай и Луций, внуци на Октавиан Август. Колегата Вагалински от години проучва този древен град, който тепърва ще ни радва с нови открития.
Самото място дава безценна информация за трансформацията в римската епоха на това, което от 19 век наричаме „Балканите“. Хераклея безспорно се нарежда сред най-интересните места за туризма у нас, разположена удобно в близост до магистрала Струма. Завършването на трасето ще увеличи рязко посещаемостта от страната и чужбина, интересът непрекъснато расте.
Навремето ми отне доста усилия да убедя общината там да се заеме сериозно с обекта, тепърва има за решаване останали от миналото проблеми, но нещата ще се ускорят с нарастването на интереса към обекта.
Държавата следва да подкрепи превръщането му в първостепенен обект на туризма, защото римските древности се радват на световен интерес, а ние тук имаме уникално съчетание на значим античен елинистически град, добре съхранен в римския си период.
Не бива да се подценяват и находките на Даниела Агре в Тополовградско. За местните тракийски династи от планината Сакар не се знае много и вероятно тепърва ще има открития, които ще ни позволят да разбулим вековете преди Хр. в този район.
Намерените богати погребения показват, че доста до късно местните лидери са съхранили своята относителна независимост от империите, борещи се за контрол над тези части от полуострова. Не е изключено наследниците им да са влезли по-късно в системата на римската аристокрация.
Значителен напредък отбелязва и изучаването на вероятно първият укрепен град в Европа, известен като Провадия – Солниците. Без да има „съкровища“ в класическия смисъл на думата са налице изключителни за науката и културата резултати.
Акад. Васил Николов вече дълги години проучва обекта, който има значителен потенциал за включване в листата на световното наследство на ЮНЕСКО, където най-важният критерий е „уникалност“ – да няма друг подобен обект, а за Провадия това категорично е така – най-старият укрепен град в Европа, датиращ началото си от 6 хилядолетие пр. Хр., т.е. преди 8 000 години.
Накрая искам да насоча вниманието към важни открития, които бяха направени и в първата българска столица Плиска, която също има потенциала за листата на световното наследство, особено в категорията културен пейзаж – с огромните си за Средновековието размери и появата на уникална архитектура, съчетаваща сбор от различни традиции, процъфтели под властта на българските владетели.
Колегата Андрей Аладжов попадна на находка, която хвърля светлина върху едни от най-важните въпроси на българската история – за генезиса на Златния век, институциите, които го пораждат и личностите, ръководили създаването на книжнината и особено на кирилицата, родена без съмнение още в Плиска, преди преместването на столицата във Велики Преслав, за което свидетелстват вече доста археологически находки.
На предстоящата изложба в НАИМ откритията на колегите от Плисковската експедиция ще станат достояние на широката общественост.
– Има ли примери на използването на високи технологии, като например изкуствен интелект, в помощ на археологията у нас?
– Да, пак под ръководството на колегата Аладжов например наскоро бе извършено лазерно сканиране на Мадарския конник. Невидими за предишните занимания букви и части от букви се разчитат посредством лазера и вероятно ще получим по-цялостен и верен прочит на може би най-важните надписи от българското Средновековие. Би било чудесно да се организира и конференция, посветена на този особено важен за нашата история и идентичност паметник.
Американски сайт за туризъм обяви Перперикон за европейския Мачу Пикчу
– Страда ли от недофинансиране археологията в България?
– Категорично – да. Както и на музейното дело. На фона на бюджета в група „Култура“ отделяното например за планови археологически проучвания е нищожно малко, говорим за по-малко от половин процент от всички средства за култура през 2024.
При това бюджетни неуредици поставиха археологията в категория „строителство“, което допълнително затрудни отпускането на средствата и планираното за тази година не можа да се осъществи. Искрено се надявам поетите наскоро от най-голямата партия у нас сериозни ангажименти за увеличаване на средствата да бъдат изпълнени, защото не може и не бива да се разчита на частните инвестиции, за да има колегията работа по обектите.
Имаме и чудесни музеи, археологически институт с огромен капацитет, туризмът е важен стълб на икономиката – а пари за проучвания да няма. И тук идва следващият проблем – музейната гилдия е на дъното на бюджетната стълбица с възнаграждения, клонящи към минималните, остарели експозиции и хронично недофинансиране.
Музеите са част от нашата национална система на паметта и трябва регулярно да получават нужните средства за нови експозиции, изложби, нови сгради, гилдията трябва да излезе от бюджетната дупка, в която се намира.
Съседите ни правят музеи за чудо и приказ, току що пуснаха поредния технологично безупречен музей в Истанбул, например, а при нас се чудим дали ще има нормални витрини за изложбената дейност. Без музеите и музейните работници постиженията на археологията няма да могат да реализират своя потенциал.
– Има ли “връщане” на интереса на по-младото поколение към историята на страната? Ако има – на какво се дължи това?
– Интерес има, но младите днес по-малко четат, повличат се по лесното – социални мрежи, кратки клипове, инфлуенсъри. Грамотните инфлуенсъри се броят на пръсти, качественото съдържание е доста ограничено в момента. Повечето популярни фигури в нета говорят врели-некипели, понякога откровени дивотии, не биха издържали и един изпит в първи курс на университета. Материалите си „сковават“ с кълване в интернет, а не в библиотеките, т.е. сервират основно съмнително съдържание.
Отделно интернет изобилства с невярна информация и фантасмагории от всякакъв вид.
С тази „активност“ заприличваме на съседите от историческата област Кутмичевица, които си съчиняват история, за да се чувстват значими и за да не си признаят българския корен. А нашата история, такава, каквато е , е необятна и забележителна.
Победите и постиженията ни са съвсем реални. Нямаме нужда от измислици и шарлатании. Целият свят знае кои са българите и защо сме от старите народи на света.
Съчиняването на фантазии само може да ни направи достойни за присмех, ще ни се смеят точно както се смеят на някои явления в Северна Македония, които надяваме се ще приключат в някакъв момент, вероятно когато политиците на комшиите ни там най-накрая осъзнаят, че да мразиш съседа и да отричаш историческата истина не е съвместимо с европейската идея.
– Живеем във времена, когато разделението е особено осезаемо. Историята се тълкува според политическата конюнктура или интереси. Има ли, по ваше мнение, единен национален идеал, около който нацията ни може да бъде обединена?
– Разделение у нас в последните век и половина винаги е имало в някаква степен и то винаги е било главно по оста изток-запад. Историята разбираемо се тълкува съгласно целите и схващанията на тълкуващите. Разминаването е обикновено по основния въпрос – за геополитическата визия за нашето развитие. Къде е мястото на България и българите в един глобален свят, наситен с проблеми и предизвикателства.
Националният ни идеал от 19 и началото на 20 век за единно и свободно етническо землище бе смъртоносно ранен в неуспешните войни за обединението на нашия народ в една държава.
Социалистическа България през 70-те и 80-те спешно преоткри национализма, защото управляващите осъзнаха, че няма каква доктрина на предложат на обществото след Втората световна война. Днес се налага да създадем принципно нова визия за модерна и просперираща България, която според мнозина трябва да стъпи върху образованието и демографията, върху връзките с българите по света. Бъдещето принадлежи на знаещите и иновативните, на креативните и създаващите. Останалите ще са обикновени потребители.
Живеем в турболентна епоха, „свят, населен с демони“ по думите на Карл Сейгън, който преди три десетилетия очерта проблемите с настъпващата технологична епоха. Много интересни времена, както биха казали древните китайци. Технологиите, които изригнаха, но за които човечеството не е подготвено в културен и образователен план, водят и ще водят до драматични изкривявания на перцепциите за минало, настояще и бъдеще, до разпад на ценностните модели и много предизвикателства.
Държавата у нас и навсякъде трябва да си даде сметка, че размиването на националния исторически наратив, отравянето му с фантазии и манипулации е много опасно явление. Неслучайно Възраждането стартира именно с появата на осъзнатото чувство за споделена история и идентичност. В този смисъл обществото, за да е здраво в духовен и политически смисъл, трябва да се обединява отново и отново около споделената си история, идентичност, култура – съвременна и традиционна. Без такъв интегритет трудно ще се обединим около един нов национален идеал за бъдните времена и поколения.
