На 1 юли 2025 г. Операта в Стара Загора чества своята стогодишнина. Почти 40 от тези години Димитър Димитров (1929 – 1999) е част от екипа, започвайки като цигулар, а по-късно се утвърдил като диригент, главен диригент и директор на първата извънстолична опера в България от 1979 г.
С уважението „маестро“ го наричат всички, а той е ключова фигура за напредъка на театъра и поддържането на високи професионални стандарти.
„Той работеше дълбочинно. В известната Малка зала, която за нас беше свещено място, проведохме репетиции с певците, там ансамблите бяха отработвани до най-малкия детайл,“ споделя в интервю за БТА Савина Кулова, която е била пианист в Старозагорската опера от 1967 до 2006 г.
„Димитров се освобождаваше за развитието на фразата, за диханията и дължината на звуците. Събираше ни, корепетиторите, и ни даваше указания за темпото. Пускаше записи на по-малко известни произведения. Беше изключително стриктен, никога не закъсняваше,“ добавя Кулова.
Тя си спомня как, когато прослушването ѝ за операта, Димитров ѝ е дал да свири на прима виста „Сватбата на Фигаро“ (Моцарт), а първите ѝ репетиции били с „Травиата“ на Верди.
„Винаги изглеждаше безупречно – изправен, организиран. Преди спектакъл, кредитираше партитурата. В миналото нотите се пишеха на ръка и често имаше грешки. Той сам проверяваше с партитурата и правеше корекции. Димитров беше строг и изискващ. Не губеше време с ненужни приказки,“ разказва Савина Кулова.
Тя добавя, че диригентът много обичал Пучини. Често слушал интерпретации на Караян, а един от любимите му записи на „Бохеми“ от 1972 г. с Павароти и Мирела Френи бил за него еталон.
Спомени за Димитров пред БТА разказа и басът Александър Марулев, директор на Старозагорската опера между 1998 и 2003 г.
„Запознах се с Димитров през 1979 г., когато бях нов в операта. Почти всички основни партии учих с него. Той беше перфекционист, строг и често не търпеше компромиси,“ отбеляза Марулев, който е в Старозагорската опера повече от 46 сезона.
Той помни, че Димитров е бил главен диригент на операта над 30 години, определяйки този период като „цяла епоха“.
„Театърът носеше влиянието на неговата естетика и професионализъм. Всички му проявяваха уважение и респект. Димитров беше изключително строг и стоеше твърдо зад мнението си, естествено такъв. Спомням си рождения му ден – 11 юли, точно защото моята дъщеря Лили е на 12 юли,“ споделя Марулев, като добавя, че имат много приятни спомени с диригента.
През тези години много музиканти, певци и балетисти прекарвали времето си на къмпинг „Градина“ и често посещавали морето заедно.
Няколко месеца преди смъртта на Димитров, д-р Емилия Жунич, главен асистент в Института за изследване на изкуствата – БАН, се запознава с него. Тя е и отговорна за архива на Старозагорската опера от 6 години.
През 1998 г. тя работи за фирма, която печата програмите на операта и до тогава познава диригента само отдалеч.
„Получих материалите за концертното изпълнение на част от „Дон Жуан“ на Моцарт и установих, че липсва една ария. Опитах се да се свържа с някой, за когото да поискам помощ, но беше петък следобед. Концертът бе във вторник и няма време за губене. Помолих да ми дадат телефон на Димитров, за да го питам. Свързах се с него и му предложих да отида при него за уточнение на програмата,“ разказва Емилия Жунич пред БТА.
„Не се тревожете, аз ще дойда утре при вас. Не мисля, че е добре да ви карам да идвате, особено след като грешката е наша,“ казва Димитров и те се уговорят за 10 сутринта в офиса ѝ, близо до хотел „Верея“.
На следващия ден, точно в 9:59, той е на вратата с цветя и бисквити, за да се отблагодари за бързата реакция.
„Коригирахме грешката и започнахме разговори за операта, спектаклите. Беше му интересно как се зароди моят интерес към операта. Не усетихме как времето лети и стана един-два следобед. Димитров всъщност тръгна за пазара и почти закъсня заради нашия дълъг разговор,“ спомня си Жунич.
Няколко дни по-късно, на 17 ноември 1998 г., концертното изпълнение на „Дон Жуан“ премина успешно, с участието на Мартин Илиев (Дон Жуан), Никола Кутин (Командора), Галя Ташева (Донна Ана), Александър Марулев (Лепорело), Васил Станишев (Мазето) и други. Димитър Димитров е поканен като гост-диригент, тъй като през 1994 г. се оттегля от активната си кариера и се завръща в операта само за определени спектакли.
През февруари 1999 г. той се съгласява да дирижира „Тоска“ (Пучини).
„От известно време имаше проблеми със сърцето. Последният път, когато репетирах с него, беше в дома му, две седмици преди смъртта му. Работехме върху арии с младата певица,“ припомня пианистката Савина Кулова.
На 5 февруари 1999 г. тя имала насрочена репетиция в операта с друга певица и с Димитров.
„Стана 12 ч., а той не дойде. За първи път закъснява и ми мина тревожна мисъл. Скоро след това виолистът Слави Тенев и баритонът Денчо Белев отидоха до дома му и видяха през прозореца, че е паднал,“ спомня си Кулова.
По злощастно съвпадение в същия ден в болницата умира и дългогодишният художник и сценограф на Старозагорската опера Петър Русков (1920 – 1999).
„Димитров, Русков и режисьорът Георги Петров бяха трите опорни звена на операта през десетилетия. Дължим им множество забележителни постановки,“ обобщава Савина Кулова.
Кратка биография на Димитър Димитров
Димитър Йорданов Димитров е роден на 11 юли 1929 г. в Кюстендил в семейството на музиканти. От деветгодишна възраст живее в Стара Загора при вуйчо си Георги Стоянов, който дълги години е бил концертмайстор в операта.
„Вече свирех на цигулка и усещах магията на музиката в полутъмните зали на театъра. Но до завършване на гимназията не бях взел решение. Бях добър в рисуването и дори се колебах да кандидатствам архитектура. Но започнах да дирижирам в младежкия ансамбъл „Никола Вапцаров“, а по време на военната служба бях в Ансамбъла за трудова повинност. Работата с този оркестър и близостта до видни български композитори – Любомир Пипков, Димитър Петков, Тодор Попов, които присъстваха на репетиции на произведенията си, ме вдъхновиха да постъпя в Консерваторията,“ споделя Димитър Димитров в интервю през 1994 г.
Завършва Българската държавна консерватория през 1958 г. в класа по хорово дирижиране при проф. Димитър Русков, а по-късно специализира оркестрово дирижиране при Васил Стефанов. От 1947 до 1950 г. и от 1952 до 1953 г. е цигулар в оркестъра на Старозагорската опера. От 1958 до 1994 г. е диригент, главен диригент (1963), главен художествен ръководител (1965) и директор (1979) на Старозагорската опера.
Под неговото ръководство театърът в града променя изцяло облика си, а на сцената му излизат множество известни артисти – Николай Гяуров, Райна Кабаиванска, Анна Томова-Синтова, Гена Димитрова, Никола Гюзелев, Веселина Кацарова, Стефка Минева, Христина Ангелакова и други.
През 1967 г. започва ежегодната инициатива „Декемврийски музикални дни“, които след откриването на новата оперна сграда през 1971 г. прерастват във Фестивал на оперното и балетното изкуство.
Носител е на орден „Кирил и Методий“ първа и втора степен, награди от национални конкурси за оперно изкуство (1979 и 1985 г.), голяма награда на Стара Загора за цялостна музикална дейност (1988). През 1996 г. получава званието „Почетен гражданин на Стара Загора“.
Димитър Димитров умира на 5 февруари 1999 г.
„Димитър бе вдъхновен от максимата: „Не сме се събрали, за да се обичаме, а да работим“. И въпреки че светеше, когато усетеше искрена доброта от някого, може би в такива мигове особено ясно изпъкваше неговата самота. Чувствах я като безнадеждна и непосилна, когато стоях до гроба му на панихидата,“ пише музикологът Розалия Бикс в книгата си „Оперният театър на Димитър Димитров“ (2001 г.).
/Отдел „Справочна“/БС/РШ/
Използвани източници: Енциклопедия България, София, 1981, т. 2, с. 321; Кой кой е в българската култура, Варна, 1998, стр. 157; в. „Работническо дело“, бр. 361, 26 юли 1984; в. „Континент“, бр. 31, 8.2.1999
